Кукла на верига

Пет секунди и ето ги, двамата се появиха, без да тичат, но с уверен ход, взирайки се зад щурвалски кабини и каюти, което бе безразсъдно смело от тяхна страна, дори глупаво, защото допускаха почти брутално да бъдат изложени на лунните лъчи, докато аз бях укрит във възможно най-плътна сянка, тъй че ги видях много преди те да ме забележат. Съмнявам се дали изобщо успяха да разберат къде съм. За единия съм сигурен, че не ме видя, понеже не би могъл да види каквото и да било — навярно издъхна, преди да се удари о моста и да се плъзне необикновено беззвучно във водата, просто едва чуто цопна. Прицелих се за втори изстрел, но другият реагира наистина мълниеносно и плонжира назад, далеч от мушката ми, преди да опъна повторно спусъка. Не знам откъде ми хрумна, че моето спортсменско май дори е на по-ниско ниво и от тяхното, ала тази вечер бях в настроение да бия патици от пусия.

Обърнах гръб, придвижих се няколко крачки напред и отново надникнах иззад ъгъла на щурвалската кабина.

Двамата на централния понтон не бяха мръднали. Вероятно не бяха разбрали какво се е случило. Разстоянието бе прекалено голямо за точен пистолетен изстрел на тъмно, все пак внимателно се прицелих и опитах. Но тази патица наистина бе твърде далеч. Чух как единият от двамата извика, сетне сграбчи крака си, ала от бързината, с която последва приятеля си и скочи от понтона в един шлеп, можеше да се отсъди, че не е ударен лошо. Луната пак се скри зад облак, много малък облак беше, но друг не виждах да се задава в близките две-три минути, а дотогава лесно щяха да разберат къде съм. Затова бързо прибягах по шлепа, върнах се на централния понтон и продължих да бягам навътре в пристанището.

Не бях изминал и десет метра, когато проклетата луна отново се подаде. Хвърлих се по очи, като се приземих тъй, че да съм с лице към брега. Вляво понтонът бе пуст, което не бе учудващо, понеже самоувереността на оцелелия от тази двойка положително бе сериозно разклатена. Огледах се вдясно. Двата силуета бяха се приближили чувствително повече в сравнение с приятелите им, благоразумно опразнили току-що централния понтон, и от факта, че продължаваха да се движат решително и смело напред, ставаше ясно, че все още не са узнали, че един от групата им се намира на дъното на пристанището. Ала и те бързо се увериха каква добродетел е благоразумието, защото моментално се ометоха от понтона, след като отправих към тях два последователни и неточни изстрела. Междувременно двойката от централния понтон предпазливо се опитваше да възвърне предишната си позиция, ала те бяха прекалено далеч, за да ме обезпокоят, както и аз тях.

Нови пет минути продължи тази смъртоносна „криеница“ — бягай, търси прикритие, стреляй веднъж, после отново бягай, — като през цялото време противниците ми бавно и неумолимо настъпваха все по-близо и по-близо към мен. Вече действуваха крайно разумно, гледаха почти да не рискуват и съобразително използваха численото си превъзходство — един или двама задържаха вниманието ми, докато останалите се промъкваха от едно прикритие до друго. Трезво и хладнокръвно си давах сметка, че ако в най-скоро време не измисля нещо, тази игра ще има един-единствен изход, който няма да закъснее много.