Кукла на верига

След близо пет минути, както ми се стори, ала всъщност едва ли бяха минали повече от трийсет секунди, престанах да издишам и съответно да изпращам мехурчета на повърхността по простата причина, че повече въздух в дробовете си нямах. Гърдите започнаха да ме преболяват слабо. Усещах, дори почти чувах, как сърцето ми кънти в празните дробове, междувременно ушите ми забучаха. Освободих се от тинята и заплувах вдясно с горещата молба ориентацията ми да е правилна. Оказа се, че не съм сбъркал. Ръката ми напипа кила на някакъв шлеп, използвах тази хватка да се провра бързо под него и сетне изплувах на повърхността.

Не мисля, че бих могъл да издържа отдолу още дори броени секунди, без да нагълтам вода. Тъй че когато излязох на повърхността, трябваше да проявя голямо самообладание и воля, за да се въздържа да не поема въздух с шумно свистене, което щеше да се чуе най-малко на петдесет метра, все пак при особени обстоятелства, когато животът му е поставен на карта, човек е в състояние да демонстрира неподозирана сила на волята, и аз сега се задоволих с няколко наистина дълбоки, но безшумни вдишвания.

Отначало не виждах нищо около себе си, но това се дължеше на масления слой, покрил повърхността на водата, който за момент бе слепнал клепачите ми. Очистих ги, ала се оказа, че няма какво толкова да се види — освен шлепа, зад чийто мрачен корпус се криех, още различавах централния понтон точно насреща и някакъв друг шлеп на десетина метра встрани. Успявах да доловя човешки гласове, монотонен и тих говор. Безшумно преплувах до кърмата на шлепа, закрепих се за руля и предпазливо надигнах глава. Двама мъже, единият от които с фенерче, приведени, се взираха в мястото, където току-що бях изчезнал — водата бе достатъчно тъмна и спокойна.

Изправиха се. Единият сви рамене и обърна дланите си с жест, сякаш поднасяше тепсия, вторият кимна в съгласие и нежно потри крака си. Първият вдигна на два пъти ръце над главата си и ги кръстоса — веднъж вляво и втори път вдясно. Почти едновременно с тези движения някъде отблизо долетя отсеченото, пропукващо хриптене, издавано от корабните дизели при запалване. Очевидно и двамата бяха безучастни към това ново събитие — мъжът, който даде сигнала, на часа сграбчи ръката на другаря си — а той куцаше наистина лошо — и го поведе към брега с възможно най-бързата за него скорост.

Добрах се до борда на шлепа. Звучи действително като просто гимнастическо упражнение, ала когато отвесният корпус се извисява четири стъпки над водата, тази елементарна гимнастика може да се превърне в почти неосъществима операция, както се оказа за мен. В края на краищата успях да се изтегля с помощта на въжето, висящо от кърмата, прехвърлих се на планшира и останах да лежа там в продължение на близо половин минута, дишайки като кит на сухо, докато на края известен прилив на сили, както и съзнанието, че трябва да се бърза, ме извадиха от това състояние на пълно изтощение, станах на крака и поех към носа на шлепа и централния понтон.

Двамата мъже, които допреди малко така настървено искаха да ми видят сметката и няма съмнение, сега бяха изпълнени с честното задоволство на хора, свършили добре една полезна работа, в момента се различаваха само като две смътни очертания и се прета-пяха в дълбоките сенки на складовете по брега. Излязох на понтона, замръзнах, свит на мястото си за секунда, колкото да се ориентирам откъде идва шумът на дизеловия мотор, после се приведох и затичах бързо към сушата, додето стигнах страничния понтон, където бе пристанал търсеният шлеп. Отначало на четири крака, сетне пълзешком на лакти и колене, сантиметър по сантиметър напредвах, докато видях на края и самия шлеп.

На дължина имаше най-малко двайсет метра, в широчина бе масивен, а по конструкция едва ли би могъл да бъде по-грозен и грубоват. Три четвърти от предната му част бе изцяло заета от дъсчени трюмове, отзад идваше ред на щурвалската кабина, а вдясно, долепени до нея, се намираха помещенията за екипажа. През пердетата на прозорците прозираше жълта светлина. Едър мъж с тъмна островърха шапка разговаряше от прозореца на щурвалската кабина с един моряк, който се готвеше да се покатери на страничния понтон, за да отвърже въжетата.

Кърмата на шлепа плътно опираше о централния понтон, където бях залегнал. Изчаках моряка да се качи на страничния понтон и да тръгне към носа да го освободи, тогава се прехвърлих на кърмата и останах свит зад кабината, докато не чух изтропването на въжетата върху палубата, последвано от топуркането на човешки ходила, когато морякът се завърна на борда. После тихо се запромъквах напред, напипах някаква метална стълба, закрепена в челната част на кабината, изкатерих се по нея и се проснах по очи върху неравния щурвалски покрив. Навигационните светлини бяха запалени, ала нямаше защо да се тревожа — те бяха така разположени от двете страни на покрива, че избраната от мен позиция оставаше в сравнително най-плътна сянка.