Кукла на верига

Изкачих се с мъка на пустия плаж и като по някакъв знак дъждът внезапно спря. Предпазливо се промъкнах нагоре по едва открояващото се възвишение пред мен, чийто връх бе наравно с вълнолома, проснах се по очи върху наводнената земя и полека повдигнах глава.

Непосредствено вдясно се очертаваха двете малки правоъгълни пристанища на Хюйлер, външното бе свързано с вътрешното посредством тесен проход. Отвъд пристанището се намираше самото селце Хюйлер — кокетно и живописно като фотография на пощенска картичка: с изключение на една дълга и две по-къси прави улици, обточили вътрешното пристанище, то представляваше очарователен лабиринт от криви улички и абсурден конгломерат от боядисани предимно, в зелено и бяло къщи, издигнати на подпори като предпазна мярка срещу наводнения. Пространството между тези своеобразни кокили беше зазидано и те явно се използваха за мазета, докато в къщите се влизаше по едни дървени стълби с вход на първия етаж.

Без да губя време, насочих вниманието си отново към външното пристанище. Шлепът беше пристанал край вътрешната стена и разтоварването му вече вървеше под пълна пара. Два малки крана, разположени на кея, опразваха трюмовете от множество сандъци и чували, които мен никак не ме интересуваха, след като сигурно съдържаха напълно законни стоки. За разлика от тях особено силно ме интригуваше малкият метален сандък, прибран от морето, за който бях не по-малко сигурен, че съдържа най-незаконната стока, която човек е способен да си представи. Затова оставих законния товар да си се разтоварва на воля и съсредоточих вниманието си върху каютата на шлепа. Молех се горещо да не съм закъснял, въпреки че не виждах как бих могъл да ги изпусна.

Не бях закъснял, но малко оставаше. Нямаше и трийсет секунди, откак почнах да надзиравам каютата, и ето че двама души излязоха оттам, единият с чувал на рамо. Независимо че отвътре чувалът беше добре уплътнен, очевидните дори отдалеч правоъгълни очертания ми дадоха основание почти без никакво съмнение да вярвам, че тъкмо там е сандъчето, което ме интересува.

Двамата мъже се запътиха към брега. Наблюдавах ги известно време, за да добия представа в каква посока горе-долу ще се движат, после се изпързалях по гръб надолу по калния бряг — още един разход за банковата ми сметка, след тазнощните жестоки изтезания костюмът ми не ставаше за нищо — и тръгнах да ги проследя.

Оказаха се твърде лесни за следене. Не само поради простата причина, че изобщо не се опасяваха от „сенки“ зад гърба си — тесните и изпъстрени с най-невероятни чупки улички на селцето превръщат Хюйлер в рай за преследвача. Скоро двамата стигнаха до някаква голяма и ниска постройка, разположена в северните покрайнини на селото. Партерът — или мазето, както се пада тук — бе изграден от бетон. Горният етаж, достижим по дървено стълбище подобно на едно друго, от чието прикритие наблюдавах, отдалечен на безопасните четирийсет метра, имаше тесни и високи прозорци, преградени с тъй гъсто подредени решетки, че дори за котка би било трудно да се провре през тях, масивната врата бе укрепена с два напречни метални лоста, заключени с два огромни катинара. Двамата мъже се изкачиха по стълбите. Този, чиито ръце бяха свободни, отключи катинарите, отвори вратата и двамата влязоха вътре. След не повече от двайсет секунди се появиха отново, заключиха вратата и си тръгнаха. Сега ръцете и на двамата бяха свободни.

Изпитах моментен пристъп на разкаяние, задето позволих теглото на моя касоразбивачески пояс да ме убеди, че ще е по-разумно да го оставя в хотела тази нощ — все пак човек няма обичай да плува със значително количество железария около кръста си. Ала съжалението ми трая кратко. Да оставим настрана, че близо петдесет съседски прозореца надзираваха входа към тази здраво барикадирана постройка и че един чужденец тук неминуемо ще бъде разпознат, и то моментално от всеки жител на Хюйлер — просто все още бе твърде рано да разкривам картите си: дребната риба може да оръфа наистина доста от стръвта, но аз бях по следите на китовете и разчитах на примамката в онова сандъче, за да забия харпуна си.

Не се нуждаех от пътеводител, за да се ориентирам как да изляза от Хюйлер. Пристанището се намираше в западната част на острова, значи, началото на провлака трябваше да започва от изток. Вървях по тесните криви улички далеч не в настроение да се наслаждавам на необикновения и старинен чар, който всяко лято привлича десетки хиляди туристи в селцето. Скоро достигнах малък дъгообразен мост, прехвърлен над тесен канал. По средата на моста се разминах с първите жители от селото, които срещах досега — това бяха три достолепни хюйлерски матрони, облечени в техните традиционни надиплени носии. Изгледаха ме без любопитство и сетне безразлично продължиха по пътя си, сякаш е най-естественото нещо на света в ранните утринни часове да срещнеш по улиците на Хюйлер човек, който очевидно съвсем скоро се е къпал с дрехите в морето.