Кукла на верига

Само няколко метра след канала се натъкнах на изненадващо голям паркинг — в момента имаше паркирани две леки коли и поне пет-шест велосипеда, никой от които не разполагаше с катинар, верига или някакво друго обезопасяващо средство. Види се, кражбата не представляваше проблем за остров Хюйлер, което никак не ме изненада — когато достопочтените обитатели на Хюйлер се заемат с престъпление, заемат се на широка нога. В паркинга нямаше жива душа — нито служител, нито клиент. Изпитвайки по-остро чувство за вина, отколкото за всичко друго, сторено след пристигането ми в Амстердам, аз грижливо подбрах най-запазения измежду велосипедите, забутах го към заключената бариера на паркинга, прехвърлих го от другата страна, прескочих след него и се метнах на седлото. Нямаше викове: „Дръжте крадеца!“, нито пък нещо от този род.

От години не бях карал колело и макар да не бях в подобаващо физическо състояние, бързо му хванах цаката отново и докато трудно би могло да се каже, че изпитвах наслада от карането, все пак бе за предпочитане, вместо да се тътря пеша, още повече че от усилието червените ми кръвни телца се пораздвижиха малко.

Оставих колелото на селското площадче, където бях паркирал полицейското такси, и замислено погледнах първо телефонната будка отсреща, после часовника си — реших, че все още е прекалено рано, затова седнах в колата и потеглих.

След половин миля, измината по шосето за Амстердам, достигнах някаква стара холандска плевня, отдалечена достатъчно от дома на собственика й. Спрях колата в такова положение, че да закрива кръгозора към плевнята на всеки, който случайно или не погледне от фермата към нея. Отключих багажника, измъкнах увития в кафяв табак пакет, сетне се отправих към плевнята, намерих вратата й отворена, влязох и се преоблякох изцяло в сухи дрехи. Ала това съвсем не ме превърна в нов човек — все още ми бе невъзможно да овладея треперенето си, но ако не друго, поне вече не бях потопен в дълбините на тоя лепкав, ледено студен ужас, в който прекарах часове.

Върнах се в колата и продължих. След близо половин миля съзрях някаква крайпътна постройка с размери на малко бунгало, чиято фирма предизвикателно твърдеше, че пред себе си виждам мотел. Мотел или не, важното бе, че е отворено, а на мен повече и не ми трябваше. Закръглената съдържателка ме попита дали искам закуска, ала аз й дадох да разбере, че в момента потребностите ми са други и по-спешни. В Холандия имат очарователния обичай да пълнят чашката ти с болс наравно с ръба и съдържателката с удивление и немалко подозрение проследи как треперещите ми ръце се мъчат да отнесат течността до устата ми. Все пак не разлях повече от половината, ала не бе трудно да доловя, че съдържателката се двоуми дали да повика полиция или бърза помощ, за да се справи с алкохолик в състояние на делириум, а може би с наркоман, загубил спринцовката си, но все пак тя излезе смела жена и ми донесе и втория болс, който поръчах. Този път разсипах едва около четвърт от чашката, а при третия тур не само че не разлях капка, ами и почувствах как остатъкът от бездействуващите ми червени кръвни телца бързо стават на крака и чевръсто се залавят за работа. При четвъртия болс ръката ми бе непоклатима като скала.

Помолих съдържателката да ми услужи с една електрическа самобръсначка, сетне си поръчах великанска закуска — яйца, бекон, сирене, около четири вида хляб и половин галон, колкото много, толкова и лошо кафе. Иначе храната бе превъзходна. Макар да бе новооткрит, мотелът имаше добри данни. Поисках разрешение да използвам телефона.

Свързах се с хотел „Туринг“ за секунди, ала далеч не толкова бе потребно на телефонистката, за да получи отговор от стаята на Меги и Белинда. Най на края прозвуча сънливият до болка глас на Меги.

— Ало. Кой е?

Представях си я съвсем живо как седи на телефона, протяга се и се прозява.

— Снощи цяла нощ на гуляй, а? — строго процедих аз.

— Какво? — Все още не можеше да включи.

— Цял ден после спите като заклани. — Наближаваше осем часът. — Нищо повече от две безделнички с минижуп.

— Ама… това ти ли си?

— Кой друг освен повелителя и господаря. — Макар и със закъснение, алкохолът почна да оказва своето въздействие.

— Белинда! Върнал се е! — Пауза. — Казва, че е повелител и господар.

— О, така се радвам! — Гласът на Белинда. — Така се радвам. Ние…

— Едва ли се радваш и наполовина, колкото мен. Спокойно можеш да се върнеш в леглото си. Опитай да дочакаш млекаря утре сутринта.

— Изобщо не сме излизали от стаята си. — Беше попарена. — Безпокояхме се много и почти не сме мигнали, мислехме…

— Ако обичаш, дай ми да говоря с Меги. Меги? Обличай се бързо. Забрави за всякакви бани и закуски. Вземи…

— Даже да не закусвам? Сигурна съм, че ти си закусвал, и то не как да е. — Лошо влияеше Белинда на това момиче.

— Да.

— И си преспал в луксозен хотел?

— Аристокрацията има своите привилегии. Вземи такси, слез в покрайнините на града, оттам повикай по телефона междуградско такси и тръгни към Хюйлер.

— Където правят куклите?