Кукла на верига

Друга мисъл изникна в главата ми — мисъл, която ме обля с още по-остра леденина и ужас. Да допуснем, че Астрид с пистолет на слепоочието телефонира в „Туринг“. Но тя се обажда, за да предаде известие за мен, а това известие е абсолютно безпредметно и безсмислено, след като се намирам на дъното на пристанището. Замисъл единствено можеше да има, ако съобщението ми се предаде. Следователно телефонното обаждане би било оправдано само ако знаеха, че съм жив. А откъде можеха да разберат, че все още съм жив? Никой не ме е виждал — освен трите жени в Хюйлер. И защо ще се занимават…

Имаше и нещо друго. Защо ще я принуждават да ми телефонира и сетне ще поставят себе си и своите планове в опасност посредством убийството на Астрид, след като толкова настойчиво се стремяха да ме убедят, че е жива и здрава? Ненадейно и с абсолютна сигурност намерих отговора. Те бяха забравили нещо. Аз също бях забравил нещо. Те забравиха това, което бе убягнало и на Меги — че Астрид не знае телефонния номер на новия им хотел. А аз забравих, че нито Меги, нито Белинда познават Астрид и никога не са чували гласа й. Обърнах се и за втори път заобиколих ъгъла. Под стряхата на склада веригата с куката на края потрепваше леко, но вече освободена от товара си.

— Извикайте лекаря — помолих де Грааф.

След две минути се появи — някакъв младок, очевидно завършил наскоро Медицинския факултет, чието лице, според мен бе по-бледо от нормалния си тен.

— Починала е преди часове, нали? — казах рязко аз.

Кимна.

— Четири, пет часа, точно не мога да кажа.

— Благодаря.

Върнах се назад, придружен от де Грааф. Изражението му издаваше, че едва се сдържа да не ме отрупа с въпроси, но аз нямах желание да отговарям на нито един от тях.

— Аз я убих — промълвих глухо. — Струва ми се, че има опасност да убия още някой.

— Не ви разбирам — отвърна де Грааф.

— Мисля, че изпратих Меги на смърт.

— Меги?

— Прощавайте. Не бях ви казал. Имам две сътруднички, и двете от „Интерпол“. Меги е едната. Другата е в хотел „Туринг“. — Дадох му пълното име на Белинда и телефонния номер. — Свържете се с нея, ако обичате. Кажете й да заключи вратата и да не мърда от стаята си, докато не се свържа с нея. Също така да не обръща внимание на никакви телефонни обаждания или записки, които не съдържат кодовата дума „Бирмингам“. Бихте ли й предали всичко това лично? Много ви моля.

— Разбира се.

Кимнах към служебната кола на де Грааф.

— А можете ли да се свържете по радиотелефона с Хюйлер?

Поклати отрицателно глава.

— Тогава чрез Главното управление.

Докато де Грааф даваше нареждания на шофьора си, иззад ъгъла мрачно-мрачно приближи ван Гелдер. В ръцете си държеше дамска чанта.

— На Астрид Лемей ли е? — попитах.

Ван Гелдер кимна. — Дайте ми я, моля ви.

В отговор той разтърси категорично глава.

— Нямам право. Когато се касае за убийство…

— Дайте му я — намеси се де Грааф.

— Благодаря. — Сетне се обърнах към де Грааф: — Среден ръст, дълга черна коса, сини очи, красива външност, синя пола и жакет, бяла блуза и бяла чанта. Да се търси в района на…

— Един момент. — Де Грааф се приведе към шофьорския прозорец, после каза: — Връзките с Хюйлер изглежда са „мъртви“. Смъртта като че ли ви следва навсякъде, майор Шърман.

— Ще ви се обадя по-късно — рекох аз и тръгнах към колата си.

— И аз ще дойда с вас — обади се ван Гелдер.

— Толкова работа има за вас тук. Освен това, където отивам, не ми е необходим никакъв полицай.

— Което означава, че ще прекрачите извън закона — закима ван Гелдер разбиращо.

— Вече съм извън закона. Астрид Лемей е мъртва.

Джими Дюкло е мъртъв. Меги също може да умре. Затова искам да поговоря с тия хора, дето убиват други хора…

— Според мен трябва да ни предадете оръжието си — съвсем сериозно каза ван Гелдер.

— И какво очаквате да държа в ръцете си, когато разговарям с тях? Може би библия? Та да се помоля за душите им? Само през трупа ми можете да отнемете пистолета ми, ван Гелдер.

— Вярно ли предполагам, че разполагате със сведения, които криете от нас? — обади се де Грааф.

— Да.

— Това не е кавалерско, нито разумно или законно. Седнах зад волана.

— Колкото дали е разумно, ще ви се удаде възможност да прецените по-късно. Кавалерството и законността повече не ме засягат.

Запалих колата, същевременно забелязах как ван Гелдер понечи да тръгне към мен и чух де Грааф да казва: „Оставете го, инспекторе, оставете го.“

Глава XI