Кукла на верига

Последвах ги, но без да подскачам. Жив плет обточваше края на ливадата и аз благоразумно го използвах за преграда между мен и двете момичета плюс Херта, като поддържах дистанция от трийсет-четирийсет метра зад тях. Не се и съмнявах, че методът ми на придвижване изглежда почти толкова необикновен, колкото и този на Труди — живият плет бе по-малко от пет стъпки висок и аз изминах петстотинте метра превит надве подобно на някой старец, загазил от лумбаго.

Скоро трите достигнаха старата плевня и седнаха откъм западната й страна, на сянка — слънцето ставаше все по-жарко. Изравних се с плевнята, тъй че да ме прикрива от тях, както и от сеносъбирачите, пробягах бързо отделящото ме от нея разстояние и през една странична врата влязох вътре.

Не бях сгрешил в предположенията си за плевнята. Това бе постройка най-малко на сто години и действително бе в окаяно състояние. Дъсченият под бе хлътнал, дървените стени се бяха изкривили почти навсякъде, където имаше възможност за това, а някои от първоначално предназначените за проветрение тесни цепнатини между хоризонталните дъски се бяха изкорубили и разширили до такава степен, че тук-таме човек направо можеше да провре главата си през тях.

Плевнята разполагаше с втори етаж за складиране на сено, чийто под имаше вид, сякаш всеки миг ще се срути — беше толкова прогнил и прояден от червеи, че дори един английски агент за продажба на недвижими имоти би намерил за трудно да го пласира като антика, естествено. Струваше ми се, че няма да може да издържи и средно охранена мишка, камо ли мен, но долната част на плевнята не бе удобна за наблюдение, пък още повече не ми се щеше, като надничам през някоя от цепнатините по стената, да открия току под носа си някой, случайно или не, също да наднича, само че в обратна посока. Затова неохотно поех по разнебитеното дървено стълбище, което водеше горе.

Вторият етаж, чиято източна половина все още бе пълна с ланско сено, се оказа толкова афиф, колкото изглеждаше и отдолу, ала все пак с предпазливи и опипващи крачки успях да достигна западната му страна. Тази част от плевнята предлагаше даже още по-хубави пролуки между дъските и след кратко търсене ми се удаде да намеря идеалната — широка поне петнайсет сантиметра, тя предоставяше отличен кръгозор. Точно под мен виждах главите на Меги, Труди и Херта, също виждах и селянките, около дузина, които усърдно и с опитна ръка струпваха нова купа сено, рогата на дългите им вили проблясваха на слънцето; дори успявах да съзра част от селцето, включително и паркинга. Чувствувах се някак неловко и не можех да си обясня защо — събирането на сено е идилична гледка, каквато даже най-урбанистично настроеният човек не би се отказал да наблюдава. Струва ми се, че това странно безпокойство се дължеше на най-малко неподозрителния причинител — вида на самите сеносъбирачки, защото дори и тук, в естествената им среда, техните надиплени пъстроцветни поли, техните изящно избродирани елечета и типични снежнобели шапки не изглеждаха съвсем естествени. В тях се долавяше нещо доста повече от бегла театралност, излъчваха направо нереалност. Изпитвах чувството, почти че съм зрител на пиеса, специално поставена за мен.

Измина около половин час, през който селянките работиха без отдих, а Меги, Труди и Херта седяха под мен, като само от време на време разменяха по някоя дума — денят бе такъв — топъл, спокоен и мирен, с единствени звуци: свистене на вили и далечно жужене на пчели, — че всякакъв разговор сякаш ставаше излишен. Подвоумих се дали да рискувам и да запаля една цигара, на края се престраших — потърсих в джоба на сакото кибрит и цигари, след което го положих на пода с пистолета отгоре и запуших, като гледах да не допускам никакъв дим да не излиза през пролуките на дъските.

Скоро Херта погледна ръчния си часовник с размери на кухненски будилник и каза нещо на Труди, която стана, протегна ръка и помогна на Меги да се изправи. Двете се запътиха към сеносъбирачките, очевидно с цел да ги повикат за сутрешната им почивка, понеже междувременно Херта постла на земята карирана кърпа и подреди наоколо чаши и увита в салфетки храна.

Някакъв глас зад мене каза:

— Не пипай пистолета. Иначе ще умреш на място. Повярвах на гласа. Не се опитах да посегна към пистолета си.

— Сега се обърни много бавно.

Обърнах се много бавно. Гласът беше убедителен.

— Отдалечи се на три крачки от пистолета. Вляво. Не виждах никого. Но го чувах отлично. Отдръпнах се на три крачки. Вляво.