Кукла на верига

Времето течеше, но само какво мразовито и ужасно време беше. Предполагах, че по-студено от това не може да ми стане, както и че е изключено да се намокря повече, ала не бях прав — към четири сутринта небето се смрачи, скоро заваля и наистина по-студен дъжд от този никога не бях усещал да пада върху мен. До този момент нищожната топлинка, останала съхранена в тялото ми, беше смогнала горе-долу да поизсуши част от бельото ми, но от кръста надолу — все пак нагоре брезентовото яке предпазваше значително — положението бе просто безнадеждно. Единствено се надявах, че когато дойде време отново да вляза във водата, крайниците ми няма да бъдат напълно вдървени и парализирани, че да потъна като ютия.

Първите проблясъци на зората се появиха в небето и аз вече успявах криво-ляво да различа в южна и източна посока смътните очертания на суша. Скоро наново се стъмни и за известно време настъпи пълен мрак, после същинската зора разпростря бледото си сияние над източния хоризонт и за втори път съзрях земя, след което постепенно стигнах до заключението, че се намираме доста близо до северния бряг на Хюйлер и скоро ще свием на югозапад, а сетне право на юг, към малкото пристанище на острова.

Никога не съм изпадал във възторг от тромавия ход на тия проклети шлепове. Отнесено към бреговата линия на Хюйлер, шлепът сякаш не мърдаше от мястото си. Последното нещо, което можех да си пожелая, бе да достигнем пристанището на Хюйлер посред бял ден, та да се възбуди любопитството на неминуемите корабни посрещани, какъв е този ексцентричен член на екипажа, който предпочита ледения покрив на щурвалската кабина пред топлината вътре. Като се сетих за топлината, побързах да прогоня тая мисъл от главата си.

Слънцето изгря над далечния бряг на Зуйдер Зее, ала не донесе нищо добро за мен — лъчите му се отличаваха със странна безпомощност, що се отнася до сушенето на дрехи — и не след дълго с радост установих, че това слънце е едно от ония утринни слънца, които само мамят, защото съвсем скоро попадна под булото на един мрачен облак и смразяващият, леден дъжд отново затупка по тялото ми, преустановявайки и малкото живително кръвообръщение, останало в него. Ала все пак бях доволен, тъй като облакът смрачи атмосферата, а дъждът би могъл да разколебае пристанищните кибици да напуснат домовете си.

Наближавахме края на пътуването. Дъждът се усили до такава степен, че сега капките болезнено се впиваха в лицето и ръцете ми и със свистене падаха по морската повърхност, като образуваха малки кръгчета пяна. Видимостта бе намаляла до двеста метра и макар да забелязвах поредицата навигационни знаци, следвани в момента от шлепа, не можех да различа пристанището отпред.

Поставих пистолета в непромокаемия калъф и го натиках в кобура. По-сигурно би било да го сложа, както преди, във външния джоб на якето и да дръпна ципа, но нямах намерение да взимам якето със себе си, понеже бях толкова изнемощял и вцепенен от нощното си преживяване, че това тежко и спъващо движенията яке можеше бързо-бързо да реши въпроса дали ще достигна благополучно брега, или не. И тук се сетих за още едно нещо, което от нехайство бях забравил — надуваема спасителна риза или пояс.

Измъкнах се от вкоравения брезент и свих дрехата на топка под мишницата. Изведнъж вятърът ми се стори далеч по-леден отвсякога, но вече не бе време да мисля за това. Запълзях заднишком по покрива, безшумно се плъзнах надолу по стълбата, промъкнах се под прозорците на каютата, вече с дръпнати пердета, огледах бегло носа — излишна предпазливост, тъй като едва ли някой с нормален разсъдък би излязъл на палубата в тоя момент, ако не е наложително, разбира се, — пуснах брезентовото яке зад борда, прехвърлих се през планшира на кърмата, увиснах в цял ръст на ръце, проверих дали съм достатъчно встрани от витлото и скочих.

В морето бе по-топло, отколкото на щурвалския покрив, което бе добре дошло за мен, тъй като се чувствувах почти панически слаб. Първоначалното ми намерение бе да изчакам във водата, докато шлепът влезе в пристанището или поне при тези атмосферни условия, докато се изгуби в дъждовния сумрак, ала ако изобщо имаше момент, подходящ за отказване от усложнени планове, то той бе настъпил. Основната ми и единствена мисъл сега беше да оцелея. Забъхтах след бързо отдалечаващата се кърма на шлепа с най-голямата скорост, която можех да изстискам от себе си.

Ставаше въпрос за плуване в продължение на не повече от десет минути — нещо, което всяко шестгодишно дете с добра плувна техника би постигнало с лекота, но този критерий бе твърде висок за мен тази сутрин и макар да не твърдя, че животът ми е висял на косъм, съмнявам се дали бих успял да доплувам до острова, ако разстоянието беше двойно по-дълго. Щом пред погледа ми ясно се очерта вълноломната стена, тутакси се отклоних вдясно от навигационната маркировка и на края стигнах брега.