Кукла на верига

Колкото и неуместно да изглежда, на няколко пъти в кратките секунди, прекарани в прикритие по шлеповете, мислите ми се насочваха към Меги и Белинда. Защо ли не могат да ме видят отнякъде сега — казвах си, — за да намерят обяснението на странното си поведение към мен вчера следобед? Дали не бяха предположили, или доловили с помощта на някаква неповторима женска интуиция, че тъкмо това ще ми се случи, като са знаели какъв ще бъде краят, и са се бояли да ми кажат? И по-добре, че не ми казаха, но вярата им в непогрешимостта на техния шеф ще бъде печално разбита. Бе ме обзело отчаяние, а, вярвам, и видът ми го е издавал. Очаквах наистина да се натъкна на някой изкусен стрелец или на още по-изкусен жонгльор с нож, с когото бих могъл да се справя, при малко късмет — дори и с двама, ала не предполагах, че ще налетя на цяла хайка. А какво бях казал на Белинда там, пред склада? — „Който от борбата бяга, ще дочака нов ден в борба да прекара.“ Но вече нямах накъде да бягам — до края на централния понтон оставаха само още двайсет метра. Действително бе кошмарно да чувствуваш, че си като в капан и смъртта ти е неизбежна, когато стотици хора спят навред около теб и единственото, което е необходимо да сториш, за да се спасиш, е да отвиеш заглушителя и да гръмнеш два пъти във въздуха — за секунди цялото пристанище щеше да се оживи от спасителна врява. Ала аз не можех да си позволя този изход — каквото имах да правя, трябваше да го свърша тази нощ, при това много добре знаех, че втора такава възможност не ще ми се отвори. Изпусна ли момента днес, от утре присъствието ми в Амстердам нямаше да струва и пукнат грош. Не бих си позволил да вдигна на крак пристанището дори да ми бе останал и най-нищожен шанс. А вече не вярвах, че имам и такъв, във всеки случай шансовете според разбирането на всеки здравомислещ бяха изчерпани. Но не смятам, че бях особено здравомислещ тогава.

Погледнах часовника си. Два без шест минути. Времето минаваше бързо. Вдигнах очи към небето. Малко облаче плавно се носеше към луната и несъмнено щом я закриеше, преследвачите ми щяха да се втурнат в своя пореден и почти сигурно последен щурм, докато за мен този момент щеше да предостави поредната и почти сигурно последна възможност за бягство. Огледах се — товарът на този шлеп се състоеше от старо желязо и аз подбрах един къс метал. Отново прецених движението на малкото тъмно облаче, което като че се бе смалило още повече. Нямаше да закрие с най-плътната си част луната, но и така трябваше да свърши работа.

Във втория пълнител имах останали пет патрона — изстрелях ги бързо един след друг, където предполагах, че се крият преследвачите ми. Надявах се по този начин да ги задържа за няколко секунди, ала всъщност не вярвах, че дори и за толкова кратко ще успея да ги възпра. Без да се бавя, върнах пистолета в непромокаемия калъф и за по-сигурно не го прибрах пак в кобура, а го пъхнах в джоба на якето, дръпнах ципа, сетне пробягах по шлепа, отскочих от планшира и се хвърлих с цялата си дължина на централния понтон. Докато отчаяно драсках да се изправя на крака, осъзнах, че проклетият облак е подминал луната изобщо.

Внезапно ме обхвана необикновено спокойствие — никакъв избор вече нямах. Тичах, защото нищо друго не бе ми останало, при това тичах като пиян, на зигзаг, за да избягам от мушката на моите екзекутори по намерения. За по-малко от три секунди пет или шест пъти дочух мекия притъпен звук — куршумите прелитаха дяволски близо край мен, — а на два пъти усетих как яки мъжки ръце, които не можех да видя, яростно теглят дрехите ми. Изведнъж отметнах глава назад, поривисто разперих ръце, като същевременно запокитих парчето метал във водата, и тежко се строполих на понтона даже още преди да чуя плясъка. Вдигнах се клатешком на крака, задържах се секунда, хванах се за гърлото и с гръб напред се хвърлих във водата. Поех си максимално дълбоко въздух, като се постарах да не го изпусна при удара о водната повърхност.

Водата бе студена, но не чак ледена, прозрачна и не много дълбока. Ходилата ми докоснаха тиня и аз останах така, забит в тинята. Почнах да издишам поетия въздух крайно бавно и внимателно, пестейки запаса си, който вероятно не бе особено голям, понеже да се гмуркам не ми се бе налагало често. Ако не бях преценил погрешно нетърпението на моите преследвачи час по-скоро да си разчистят сметките с мен — впрочем очакванията ми излязоха верни, — двойката от централния понтон до пет секунди трябваше да дойде и да надникне с надежда над мястото, където потънах. Надявах се, че от нищожното количество мехурчета, излизащи на повърхността, двамата няма да се сдържат да не си извадят невярното заключение, и то бързо, защото не бих могъл още дълго да играя тази роля.