Кукла на верига

Възползувах се от временните прояснения, за да огледам пристанището, което се разпростираше напред в мрака и после преминаваше в безкрая. Тук можеше да се изброят буквално стотици шлепове и нищо чудно — амстердамското пристанище е едно от най-големите за шлепове в света. По размери те са най-различни, от малки седемметрови съдове до масивните рейнски шлепове, и всичките са така плътно наблъскани един до друг, сякаш е невъзможно да се измъкнат от тази плетеница. Ала знаех, че хаосът е по-скоро привиден, отколкото действителен. Независимо че са подредени прекалено на гъсто, всеки шлеп, макар и след изключително сложни маневри, има осигурен тесен проход, който извежда до два-три по-широки канала, откъдето се достига свободно водно пространство. Със сушата шлеповете са свързани посредством поредица от дълги понтонни мостове, от които перпендикулярно се разклоняват по-тесни и къси продължения.

Луната се скри зад облак. Измъкнах се от сянката и тръгнах по един от централните понтони, гумените ми обувки съвсем безшумно стъпваха по мокрото дърво, но дори и да тропотех с подковани обуща, въпрос бе дали някой — изключвам, естествено, тия със зли намерения спрямо мен — щеше да обърне внимание, понеже между стотиците съдове, навързани тук само в две-три каюти, се забелязваше светлина, независимо че във всички шлепове почти сигурно имаше хора — екипажа, а както често се случва, и семействата на екипажа. С изключение на протяжния шепот на вятъра и на слабото проскърцване и стържене, издавано от шлеповете при допира им един о друг, тишината бе направо гробна. Пристанището на шлеповете представляваше един малък град и този град в момента спеше.

Бях преодолял около една трета от дължината на централния понтон, когато луната проблесна. Спрях и погледнах назад.

На петдесетина метра двама души решително и тихо приближаваха към мен. Различавах ги просто като сенки, силуети, ала успях все пак да забележа, че десните ръце на тези силуети са по-издължени в сравнение с левите. Държаха нещо в десниците си. Не се изненадах, познавайки какво е това „нещо“, както не се изненадах да видя самите силуети.

За миг отклоних поглед вдясно. Двама други напредваха неотклонно откъм сушата по съседния успореден понтон. Бяха на една линия със силуетите директно срещу мен.

Завъртях глава вляво. И там двама, още два движещи се силуета. Искрено се възхитих на координацията им.

Обърнах се и продължих напред. Щом тръгнах, измъкнах пистолета, свалих непромокаемия калъф и го прибрах в джоба. Луната отново се скри. Затичах се, същевременно хвърлих поглед през рамо. Трите двойки не закъсняха да преминат в бяг. След пет метра пак погледнах назад. Двата силуета по моя понтон бяха спрели и тъкмо се прицелваха в мен или поне така ми се стори, защото на звездна светлина е трудно да се разбере със сигурност, но миг по-късно вече нямаше никакво съмнение — къси червени езичета проблеснаха в мрака, без да бъдат последвани от гърмежи, което бе съвсем понятно, понеже надали някой с нормален разсъдък би дръзнал да смути съня на стотици яки холандски, немски и белгийски моряци, стига да може да го избегне, разбира се. Ала тези хора, види се, нямаха нищо против да смущават мен. Луната се показа отново и аз продължих да тичам.

Куршумът, който ме засегна, увреди повече дрехите ми, отколкото мен, въпреки че рязката палеща болка в горната част на дясната ръка ме застави неволно да посегна и притисна удареното място. Толкова засега ми стигаше. Отклоних се незабавно от централния понтон, скочих на носа на някакъв шлеп, пристанал край малко странично мостче, и безшумно се прокраднах по палубата, додето стигна прикритието на щурвалската кабина. Щом се заслоних, надзърнах предпазливо иззад ъгъла.

Двамата мъже на централния понтон стояха на едно място и правеха настойчиви знаци на своите приятели вдясно, с които указваха, че трябва да ме заобиколят и — вероятността никак не бе малка — да ме застрелят в гръб. Помислих си колко невежи са относно изискванията на честната игра и спортсменството, ала другите им способности не бяха под съмнение. Съвършено ясно бе, че ако изобщо успеят да ме пипнат — а според мен имаха големи шансове, — това ще стане само посредством обход и обкръжение отвсякъде, и най-доброто противодействие от моя страна бе да им покажа колкото е възможно по-скоро, че няма да им се удаде лесно да осъществят замисъла си. Затова временно отклоних вниманието си от двойката на централния понтон, като предполагах, и то основателно, надявах се, че те ще останат да изчакат от сегашната си позиция резултата от обхода на приятелите си, и се обърнах по посока на левия понтон.