Кукла на верига

Чух го, че се размърда, и се престраших да погледна за миг с крайчеца на окото. Моментната му ярост бе отминала и — очевидно колкото бе садистичен, толкова и не пропускаше да се възползува от изгодни възможности — сега той бе вдигнал сакото ми и тъкмо го пребъркваше с надежда, но без успех, понеже портфейлите, пригодени за вътрешен джоб, неизменно падат и се губят, когато сакото се носи преметнато през ръка, и аз благоразумно бях преместил портфейла, паспорта и шофьорската книжка в задния джоб на панталона си. Марсел явно бързо стигна до вярното заключение, защото почти незабавно чух стъпките му и усетих как портфейлът бива измъкнат от задния ми джоб.

Сега стоеше малко встрани от мен. Не го виждах, но го чувствувах. Изпъшках и немощно се заклатих, увиснал на въжетата, които ме държаха за гредата горе. Краката ми бяха отхвръкнали далеч назад, бомбетата на обувките ми опираха пода. Отворих очи едва-едва.

Успях да съзра краката му на не повече от метър диагонално от мен. За частица от секундата извих очи нагоре. Със съсредоточен израз, примесен с приятно удивление, Марсел бързаше да прехвърли солидната сума, която носех в портфейла си, в собствения си джоб. Държеше портфейла в лявата си ръка, докато пистолетът му висеше на свития среден пръст на същата ръка, прокаран през предпазителя на спусъка. Толкова беше погълнат от заниманието си, че не забеляза кога изпънах ръце, за да се заловя по-яко за въжетата.

С цялата омраза, гняв и болка, насъбрана в тялото ми, неистово се отхвърлих в пълния си ръст напред и нагоре — не мисля, че Марсел изобщо видя косящите ми крака да приближават. Не издаде никакъв звук, просто подскочи напред, падна върху мен и се свлече бавно на пода. Остана да лежи там и главата му се затъркаля от едното рамо до другото, дали под въздействие на подсъзнателен рефлекс или на съзнателен, предизвикан от пароксизъм на агония в иначе вцепененото тяло, не можех да определя, но и без това не бях склонен да допускам никакви рискове повече. Изправих се, отстъпих назад, колкото ми позволяваха въжетата, и отново връхлетях върху него. Смътно се зачудих, че главата му остана на раменете — наистина не беше хубаво от моя страна, но в края на краищата нямах работа с хубави хора.

Пистолетът продължаваше да стои захванат около средния пръст на лявата му ръка. С бомбетата на обувките си успях да го освободя. После се помъчих да го стисна между стъпалата си, но коефициентът на триене между метала и кожата е твърде нисък и оръжието все се изплъзваше. Изух обувките след продължително влачене на токовете по пода, после и чорапите — по същия начин, но след много по-дълги усилия. Междувременно одрах значително количество кожа от ходилата си и натрупах порядъчна доза тресчици в тях, ала всъщност не изпитах реално усещане за болка — огънят в лицето ми превръщаше всички други дразнители в маловажни, чак в несъществуващи.

С боси крака отлично сполучих да захвана пистолета. Като притисках здраво ходилата си едно към друго, събрах двата края на въжето и се изтеглих, додето достигнах гредата. По този начин си осигурих четири стъпки свободно въже, повече от достатъчно. Увиснах на лявата си ръка, протегнах дясната и същевременно свих крака в коленете. Миг по-късно държах пистолета.

Спуснах се на пода, опънах въжето, вързано за дясната ми китка, и опрях дулото о него. Още първият изстрел го прекъсна и то така гладко, сякаш бе разсечено с нож. Развързах се, отпрах предницата от снежно бялата риза на Марсел, за да избърша окървавеното си лице и уста, прибрах обратно портфейла и парите си и потеглих. Не знаех дали Марсел е жив или мъртъв, изглеждаше ми по-скоро мъртъв, ала не проявих достатъчно любопитство, за да проверя.

Глава XII

Беше рано следобед, когато се върнах в Амстердам, и слънцето — свидетел на смъртта на Меги тази сутрин — символично бе се скрило. Тежки облаци се носеха откъм Зуйдер Зее. Бих могъл да стигна града час по-рано, но дежурният лекар от крайградската болница, където спрях да ми оправят лицето, преливаше от въпроси и доста се пораздразни от упоритите ми твърдения, че за момента не се нуждая от нищо друго освен от лейкопласт — в солидно количество действително — и че шевовете и бинтовете е по-добре да останат за после. С полузатвореното си ляво око, многоцветни синини и безброй лепенки сигурно съм приличал на току-що преживял влакова катастрофа, ала все пак видът ми не бе чак толкова страшен, че да кара малките деца да се крият зад полите на майките си.

Паркирах полицейското такси недалеч от някакъв гараж за даване коли под наем и криво-ляво успях да убедя собственика да ми заеме един малък черен опел. Той не бе особено склонен и нищо чудно — състоянието на лицето ми бе такова, че всеки би се усъмнил в шофьорското ми умение, но тъй или инак човекът ми даде колата. Тъкмо напусках гаража и първите капки дъжд затупкаха по покрива; спрях до полицейското такси, взех чантата на Астрид и два чифта белезници ей така, за кадем, и продължих по своя път.