Кукла на верига

Паркирах опела във вече твърде добре познатата ми странична уличка и тръгнах надолу към канала. Надникнах зад ъгъла и моментално отдръпнах глава — следващия път надзърнах само с едно око.

Един черен мерцедес бе спрял пред входа на Първата протестантска църква на Американското хугенотско общество. Капакът на просторния багажник бе вдигнат и двама мъже тъкмо наместваха някаква очевидно много тежка кутия вътре — две или три подобни кутии вече се намираха на дъното. Единия от мъжете познах тозчас — отец Гудбоди; другия, слаб, среден на ръст, облечен в тъмен костюм, с черна коса и смугло лице, идентифицирах също моментално — мургавия убиец, който застреля Джими Дюкло на летище „Схипсхол“. За миг забравих всичките си болки. Не че ме обзе безмерна радост при вида на този човек — просто досега той рядко се появяваше в мислите ми. Чувствувах, че колелото се завърта докрай.

Изнесоха още една кутия от църквата, натовариха я и затвориха багажника. Върнах се при опела и когато завих по канала, мерцедесът на Гудбоди и мургавия мъж вече се бе отдалечил на стотина метра. Последвах ги на благоразумна дистанция.

Дъждът постепенно се засили, докато черният мерцедес напредваше през града и в югозападна посока. Макар и да нямаше още три часът, буреносна мрачина покриваше небето, сякаш падаше здрач. Лично на мен това не ми пречеше, дори напротив — така се облекчаваше задачата ми, защото в Холандия, според правилата за движение при проливен дъжд водачите са задължени да включат светлините си и при тия условия всички коли се превръщат в безформени тъмни силуети.

Отминахме предградията и продължихме извън града. Нямаше елемент на преследване и дива гонитба в нашия ход. Макар да шофираше мощна машина, Гудбоди предпочиташе да кара съвсем умерено и това едва ли бе изненадващо пред вид значителната тежина, която имаше в багажника. Следях внимателно пътните знаци и скоро напълно се уверих къде отиваме — всъщност никога не съм се и съмнявал сериозно.

Сметнах, че ще е по-мъдро да пристигна при нашата обща цел преди Гудбоди и мургавия мъж, затова се приближих плътно зад мерцедеса, на петнайсетина метра. Не се опасявах, че Гудбоди може да ме познае в огледалото си, защото задните гуми на колата му постоянно изхвърляха гъста струя пръски и за него би било много трудно да различи нещо повече от чифт къси фарове на автомобил отзад. Изчаках, додето стигнем един прав участък от пътя, изнесох се в насрещното платно и натиснах газта. Щом се изравних с мерцедеса, Гудбоди хвърли бегъл и безразличен поглед към колата, която го задминаваше, сетне все така безразлично погледна отново напред. Лицето му премина край мен просто като бледо петно и при този толкова силен дъжд и заслепителни пръски от двата автомобила знаех, че е направо невъзможно да ме познае. Отдалечих се и се върнах в дясното платно, без да намалявам скоростта.

След три километра стигнах до някакъв разклон вдясно, пътепоказалецът гласеше: „Кастел Линден — 1 км.“ Свих по страничния път и минута по-късно преминах през една величествена каменна арка с надпис от златни букви „Кастел Линден“. Продължих още може би двеста метра, после отбих встрани и спрях опела в един гъст храсталак.

Види се, пак щях да се намокря, ала май голям избор нямах. Напуснах колата и затичах през някаква рядка горичка, докато накрая навлязох в плътен пояс от стари борове, които очевидно бяха засадени с цел да предпазват от вятър разположено в близост обиталище.

Запровирах се предпазливо между дърветата и обиталището скоро се появи — Кастел Линден. Без да обръщам повече внимание на дъжда, шибащ незащитения ми гръб, легнах по корем зад прикритието на високата трева и няколко храсти и заразглеждах.

Непосредствено пред мен се простираше обиколна пътна алея, застлана с чакъл, която вдясно водеше до арката. Отвъд този път се намираше самият замък Кастел Линден — правоъгълна, четириетажна постройка, първите два етажа с прозорци, по-нагоре с амбразури, увенчана с кули и назъбена с бойници според най-добрата средновековна традиция. Замъкът бе обкръжен с непрекъснат защитен ров, широк към пет метра, и както твърдеше пътеводителят, дълбок също толкова. Единствено липсваше подвижният мост, макар че подемните му вериги все още можеха да се видят здраво захванати в масивната зидария на стените. На негово място имаше полегато стълбище от двайсетина широки и ниски стъпала, издялани от камък, които прехвърляха рова и водеха до солидна порта, направена, изглежда, от дъбово дърво. Вляво от мен, на около трийсет метра встрани от замъка, забелязах четириъгълна, едноетажна сграда от тухли, очевидно твърде скоро построена.