Кукла на верига

— Току-що й изпратихме една малка записка. — Гудбоди се забавляваше безкрайно. — Код „Бирмингам“, струва ми се… Тя ще ни намери в склада на нашите добри приятели Моргенщерн и Мюгенталер, които отсега нататък ще бъдат извън всяко подозрение завинаги. Та кой друг освен някой откачен ще дръзне да извърши в сградата на собствената си фирма две толкова зловещи престъпления? Отлично алиби, не мислите ли? Още една кукла на верига. Като хилядите навред по света — впримчени и танцуващи по нашата свирка.

— Разбира се, вие знаете много добре, че сте напълно луд, нали? — казах аз.

— Вържи го — отвърна грубо Гудбоди. Изтънчените му маниери най-после се пропукаха. Истината сигурно го засегна.

Жак стегна китките ми с дебелия гумен проводник. Същото направи и с глезените, ми, сетне ме изтика към единия край на стаята и върза ръцете ми за друга покрита с гума жица, прикрепена за един шарнирен болт, забит в стената.

— Пускай часовниците! — нареди Гудбоди.

Жак послушно тръгна из стаята, спирайки се ту тук, ту там да задвижва махалото на часовниците, като — знаменателно — не си правеше труд да се занимава с по-малките.

— Всичките работят и звънят, някои доста силничко — поясни Гудбоди със задоволство. Вече бе възвърнал самообладанието си, говореше любезно и меко, както винаги. — Тези слушалки усилват звука около десет пъти. Ето там е усилвателят, а там — микрофонът. Сам виждате, че и Двете са извън вашия обсег. Мога да ви предупредя, че слушалките са нечупливи. За петнайсет минути ще загубите ума си, за трийсет — съзнание. След това ще останете в кома от осем до десет часа. Ще се свестите безумен. Само че няма да имате възможност да се свестите. Вече почнаха да тиктакат и звънят порядъчно, нали?

— Ясно как е умрял Джордж. И вие ще наблюдавате цялата процедура. През прозорчето на онази врата, естествено. Зад нея няма да бъде толкова шумно.

— За съжаление, не ще наблюдаваме цялата процедура, както се изразихте. Двамата с Жак имаме да свършим малко работа. Но ще се върнем за най-интересната част, нали, Жак?

— Да, мистър Гудбоди — отвърна Жак, който продължаваше усърдно да обхожда часовниците.

— А ако изчезна…

— О, няма да ви се удаде. Намеренията ми бяха да изчезнете снощи във водите на пристанището, ала това беше грубиянски, панически ход, на който липсваше белегът на моя професионализъм. Сега имам много по-добра идея, нали, Жак?

— Да, наистина, мистър Гудбоди. — Жак вече трябваше да крещи, за да го чуят.

— Идеята ми е да не изчезвате въобще, мистър Шърман. Вместо това ще ви намерят само няколко минути, след като се удавите.

— Да се удавя?

— Именно. Ха, вие, разбира се, мислите, че властите моментално ще заподозрат това-онова. Добре. Първото нещо, което ще забележат, ще бъде, че ръцете ви са осеяни със следи от подкожни инжекции — знам начин, чрез който пробиви отпреди два часа изглеждат правени преди два месеца. После — аутопсия. Ще установят, че сте пълен с наркотик, което няма да е лъжа. Докато сте в безсъзнание, ще бъдете обилно инжектиран. А два часа по-късно ще ви качим във вашата кола и ще ви бутнем в някой канал, после ще съобщим на полицията. Но кой ще повярва, Шърман, неустрашимият ловец на наркотици от „Интерпол“? После ще претърсят багажа ви. Спринцовки, игли, хероин, в джобовете ви — следи от коноп. Тъжно, тъжно… Кой би помислил? Чисто и просто още един от тия, дето ловуват с кучетата и едновременно бягат със зайците.

— Да не ви се надява човек — рекох аз. — Вие сте от умните луди.

В отговор Гудбоди се засмя, което навярно означаваше, че не е успял да ме чуе сред усилващия се трясък на часовниците. Надяна слушалките на главата ми и ги закрепи да не мърдат с помощта буквално на метри лепенки „скоч“. За миг в помещението настъпи почти гробна тишина — слушалките действуваха като временен звукоизолатор. Гудбоди прекоси стаята по посока на усилвателя, усмихна ми се отново и натисна едно копче.

Имах чувството, че съм подложен на някакъв свиреп физически удар или на мощен електрически шок. Цялото ми тяло се разтресе и затрепери, подхвърляно от конвулсивни спазми, и знаех, че дори и под лейкопласта и бандажа от „скоч“, погледнато отстрани, се вижда как лицето ми се гърчи в агония. Защото наистина бях в агония, агония, десет пъти по-пронизваща и непоносима от най-доброто — или най-мръсното, — което Марсел бе в състояние да измисли. Ушите и всичките ми мозъчни клетки се изпълваха от тази безумна, пронизителна и виеща какофония, която прорязваше главата ми като с нажежени до бяло шишове и сякаш раздираше мозъка ми. Не можех да проумея защо тъпанчетата ми още не са се спукали. Неведнъж бях чувал и вярвах, че достатъчно силна звукова експлозия, избухнала в непосредствена близост до ушите ти, е способна да те направи глух моментално и за цял живот — но явно това твърдение не важеше за мен. Очевидно не бе помогнало и на Джордж. Между неистовите си мъки смътно си спомних, че Гудбоди приписа смъртта на Джордж на неговата физическа слабост.