Кукла на верига

Колко дълго съм лежал в безсъзнание, не знам — трябва да е било в продължение поне на няколко минути. Първото нещо, което осъзнах, беше божествената и невероятна тишина, не пълна наистина — още чувах звъна на часовниците, но само приглушено, защото бях уцелил там, където трябва, и слушалките отново действуваха като звукозаглушители. Опитах се да се повдигна и криво-ляво се закрепих в полулегнало положение. Усещах как по брадата ми се стича кръв — по-късно щях да установя, че съм си прехапал дълбоко долната устна, — лицето ми плуваше, в пот, чувствувах тялото си, сякаш съм пребит от бой. Ала всичко това бе далеч от мен, давах си сметка само за едно-единствено нещо — безкрайното блаженство на тишината. Тия хора от комитетите за ограничаване на шума наистина знаят какво искат.

Последствията от това зверско изтезание отминаха по-бързо, отколкото очаквах, но съвсем не напълно — болките в главата и тъпанчетата, както и в цялото ми тяло, щяха да ме мъчат още дълго, в това бях сигурен. Всъщност едва ли се съвзех толкова скоро, колкото си мислех, щом трябваше да мине повече от минута, преди да осъзная, че ако Гудбоди и Жак се върнат в този момент и ме заварят да си седя кротко облегнат на стената с някакво несъмнено идиотско изражение на блаженство върху лицето, втори път няма да прибягнат до никакви половинчати мерки спрямо мен. Хвърлих веднага поглед към прозорчето на вратата, ала там все още не се бяха появили учудени физиономии.

Моментално се проснах на пода и захванах наново да се търкалям насам и натам. И тъкмо навреме — едва ли имаше повече от десет секунди, след като започнах, когато при третото или четвъртото си премятане по посока на вратата съзрях главите на Гудбоди и Жак да се показват зад стъклото. Удвоих усилията си, затъркалях се по-яростно отвсякога, огъвах неистово тялото си, мятах се с такова старание, че страдах почти толкова много, колкото и по време на истинското мъчение. При всяко превъртане към вратата излагах на показ разкривеното си от гърчове лице, очите ми бяха или вторачено разширени, или здраво стиснати в агония и мисля, че допълнен от обилната пот и кръвта, струяща от устната ми и от повторно отворените рани, дело на Марсел, спектакълът ставаше действително много убедителен. Гудбоди и Жак се смееха широко, макар че изражението на Жак ни на йота не се доближаваше до милосърдната непорочност на Гудбоди.

Осъществих един особено впечатляващ скок и в резултат цялото ми тяло литна във въздуха, та малко остана да си изкълча рамото при приземяването, след което реших, че толкоз стига — съмнявам се дали и Гудбоди бе виждал нещо равностойно на моето изпълнение — и полека-лека взех да намалявам мятанията и спазмите си, които ставаха все по-слаби и слаби, докато на края с един последен конвулсивен гърч замръзнах на мястото си.

Гудбоди и Жак влязоха. Гудбоди се запъти към усилвателя и го изключи, ала секунда по-късно се засмя миловидно и пак го включи — за миг беше забравил, че освен в безсъзнание, иска и да съм обезумял, хем със сигурност. Жак обаче се приближи до него и му каза нещо, Гудбоди кимна неохотно и докато Жак тръгна да спира най-големите часовници, отново изключи усилвателя. Да даде това предложение Жак не бе подтикнат от никакво състрадание, а най-вероятно от опасението, че може да им е трудно да инжектират наркотика в тялото ми, ако съм мъртъв. После и двамата дойдоха при мен да ме разгледат. Жак ме изрита за проба в ребрата, ала толкова бях изтърпял досега, че дори и не трепнах.

— Спокойно, спокойно, драги мой — едва-едва дочух укоризнения глас на Гудбоди. — Разбирам чувствата ти, но без белези, без белези. На полицията това няма да се хареса.

— Но погледнете лицето му — възрази Жак.

— Вярно — съгласи се Гудбоди дружески. — Но все пак отвържи ръцете му — не искам да има синини по китките, когато пожарната команда го измъкне от канала, също свали слушалките и ги скрий някъде.

Жак изпълни нарежданията за секунди. Като махаше слушалките, имах чувството, че ще отнесе и кожата от лицето ми с тях. Жак наистина се отнасяше твърде безцеремонно към лепенките „скоч“.

— А пък онзи — Гудбоди кимна към Джордж Лемей — го разкарай оттук. Знаеш как да се отървеш от него. Ще ти пратя някой да ти помогне за Шърман. — За кратко настъпи тишина. Усещах, че Гудбоди стои над мен и ме наблюдава, сетне въздъхна: — Ех, боже, боже. Животът не е нищо повече от движеща се сянка.

С тия думи Гудбоди се отдалечи. Тананикаше си прочувствено на път към изхода едно сантиментално изпълнение на „Живей с мен“, както обичайно се изпълнява. Наистина имаше чувство за ситуация отец Гудбоди.

Жак отиде до някаква кутия, оставена в ъгъла, извади оттам пет-шест големи часовникови тежести, наниза ги на парче гумиран проводник и прикрепи този наниз около кръста на Джордж — не бе особено трудно да се отгатне какво е намислил. После повлече Джордж през стаята и навън по коридора — чувах как петите на мъртвия се търкат по пода, докато Жак го тътреше към предната част на замъка. Станах, разкърших се да раздвижа мускулите си и тръгнах след него.