Кукла на верига

Поех по един много тесен и мрачен проход, свързващ улицата със склада и успоредната на нея. Първия склад, който достигнах, се падна от лявата ми страна и имаше някакъв дървен пожарен изход с толкова паянтов вид, че при пожар положително щеше да изгори най-напред — все пак това бе едва първият, но както се оказа и последният. Подминах поне с петдесет метра постройката, която считах? че е складът на Моргенщерн и Мюгенталер, обаче така и не открих нов пожарен изход — види се, в тая част на Амстердам като средство за спасение най-много се котират навързаните чаршафи.

Върнах се при единствения пожарен изход и се качих на покрива, който тозчас не ми се понрави, както се случи и с останалите, които трябваше да прекося, за да се добера до желания. Билата на всичките бяха перпендикулярни на улицата, страните — стръмни и коварно хлъзгави от дъжда, и за капак на тия трудности архитектите от миналото, водени от криворазбрано желание да сътворят разнообразни покривни конструкции, така ловко бяха подредили нещата, че нямаше и два покрива с абсолютно еднаква височина и форма. Отначало напредвах предпазливо, но с предпазливост не стигнах доникъде и скоро усвоих единствения пълноценен метод за придвижване от едно било на друго — засилвах се по нанадолната страна и с набраната инерция отскачах към поредната нагорна стена, докато се просна по очи, и сетне издрасквах на четири крака последните няколко крачки догоре. Най на края стъпих на покрива, който предполагах, че е именно търсеният, насочих се по посока на улицата, облегнах се на перваза и надникнах.

Излязох прав още от първия път, което отдавна не бе ми се случвало. Отдалечен на близо шест метра, точно под мен часовоят продължаваше да бди. Вързах гаечния ключ за единия край на канапената топка, проснах се по корем, тъй че подемната греда да остане встрани от мен, спуснах ключа към четири метра и половина и почнах леко да го полюлявам, като с всяко движение на ръката си удължавах дължината на размаха. Вършех това с колкото се може по-голяма скорост, защото само на метър-два под мен ярка светлина прозираше изпод двойната товарна врата на последния етаж и аз не можех да бъда сигурен, че тая врата съвсем скоро няма да се отвори.

Гаечният ключ, който тежеше поне килограм и половина, сега описваше дъга от около деветдесет градуса. Отпуснах още метър канап и се зачудих кога ли съгледвачът ще долови свистенето, с което металът пореше въздуха, ала в момента, за щастие, вниманието му бе насочено другаде. Една закрита синя кола тъкмо влизаше в улицата и нейното появяване ми помогна в две отношения: съгледвачът източи шия още повече, за да инспектира автомобила, а същевременно шумът на мотора изключваше всякаква възможност да предусети движението на ключа над главата си.

Колата спря трийсетина метра по-надолу и шофьорът угаси мотора. Ключът се намираше във връхна точка на размаха си. Когато почна да се спуска, пропуснах още шейсет сантиметра връв между пръстите си. Предугадил внезапно, но твърде късно, че нещо става, съгледвачът рязко се обърна точно навреме, за да поеме с челото си цялата тежест на ключа. Падна възнак, сякаш отгоре му се беше срутил мост, и бавно се търколи навътре, далеч от погледа ми.

Вратата на автомобила се отвори и слезе де Грааф. Забеляза ме и ми махна. Отговорих му пет за четири, проверих дали пистолетчето продължава да е здраво втъкнато в чорапа ми, приплъзнах се полека надолу, додето стомахът ми опря подемната греда, сетне се извъртях и увиснах за нея на ръце. Измъкнах пистолета от кобура под мишницата, поставих го между зъбите си, залюлях се — само веднъж, — после се пуснах: левият ми крак достигна повърхността на товарната платформа, същевременно с десния изритах и отворих вратата, а с ръцете се улових за касата. Мигновено хванах пистолета в десницата си.

Зад вратата намерих четирима души: Белинда, Гудбоди и двамата партньори. Вече облечена в пищната хюйлерска носия, пребледняла, но без да издава звук, Белинда се гърчеше здраво хваната за ръце от червендалестите, добродушно и весело ухилени Моргенщерн и Мюгенталер, чиито грейнали, благи усмивки сега взеха да се съсирват гротескно бавно. Гудбоди, който бе с гръб и тъкмо нагласяваше шапката върху главата на Белинда според естетическите си изисквания, сантиметър по сантиметър се обърна. Долната му челюст плавно увисна, очите му се разшириха и кръвта дотолкова се изцеди от лицето му, че кожата и белоснежната коса почти се сляха.

Пристъпих метър навътре и протегнах ръка към Белинда. Тя се втренчи невярващо за миг, после се отърси от безжизнените ръце на Моргенщерн и Мюгенталер и изтича към мен. Сърцето й тупаше като на пленена птица, но иначе не изглеждаше чак толкова зле след несъмнено кошмарното си преживяване.

Вдигнах поглед към тримата мъже пред мен и се усмихнах, но без да насилвам до болка израненото си лице.

— Сега вече знаете какъв е ликът на смъртта — казах аз.