Куклата близнак

Фрагмент от документ, открит в източната кула на Дома на Ореска

От огледалото вече ме гледа старец. Дори сред останалите магьосници тук, в Римини, изглеждам като реликва от забравени времена.

Новият ми чирак, младият Низандър, не може да си представи какво би било да бъдеш свободен магьосник от времето на Втората Ореска. В момента, когато той се е раждал, този красив град се е издигал гордо в продължение на вече два века. Ала за мен винаги и завинаги ще бъде „новата столица“.

В дните на моята младост, блуднишко отроче като Низандър не би получило никакво образование. Най-високото, което би могъл да постигне тогава, щеше да бъде непретенциозното поприще на селски врач. По-вероятно неволно щеше да убие някого и би свършил живота си под дъжд от камъни. Само Светлоносителят знае колко дарени от боговете деца са били изгубени преди настъпването на Третата Ореска.

Преди този град да бъде построен, преди тази школа да ни бъде дарена от неговия основател, ние, магьосниците от Втората Ореска, живеехме според свои собствени закони.

Сега, в замяна на службата си, притежаваме този учебен дом, с огромни библиотеки и архиви. Аз съм единственият, който знае каква висока цена бе платена за това.

Два века. Три, а може би дори четири живота за обикновените хора. Сякаш година за онези от нас, докоснати от дара на Светлоносителя. „Ние сме различни, Аркониел“, каза ми веднъж наставницата ми Айя, когато бях не по-стар от Низандър. „Ние сме камъни сред реката, наблюдаващи как животът струи край тях.“

Застанал на прага на Низандър, наблюдавайки го как спи, представих си призрака на Айя до себе си. За момент ми се стори, че съм вперил поглед в миналото си и виждам някогашното си аз — свит, срамежлив благороднически син, към когото животните проявяваха привързаност. Гостувайки в имението на баща ми, Айя бе разпознала магията в мен и бе казала на близките ми. Плаках в деня, когато напуснах дома си с нея.

Колко лесно би било да нарека тези сълзи пророчески — похватът, който е така любим на драматурзите в наши дни. Ала аз никога не съм вярвал особено в съдбата, въпреки всички онези пророчества и оракули, насочвали живота ми. Някъде там винаги се крие избор. Съзирал съм как хората сами построяват бъдещето си чрез баланса на ежедневните малки добрини и злини.

Аз избрах да тръгна с Айя.

По-късно избрах да вярвам във виденията, които Оракулът даде на нея и мен.

По собствен избор помогнах да разпаля отново силата на това царство, та с право мога да заявя, че съм помогнал красивите бели кули на Римини да се издигнат към синьото западно небе.

Ала в онези редки нощи, когато спя дълбоко, какво сънувам?

Плач на новородено, рязко секнат.

Човек би си помислил, че след толкова години ще е по-лесно да се приеме… че едно наложително злодеяние би могло да измени потока на историята, както земетръсът променя коритото на река. Ала това дело, този плач, лежи в сърцето на цялата добрина, последвала сетне. Като зрънце пясък, около което се наслоява перла.

Само аз нося спомена за онзи кратък първи плач.

Само аз зная за мръсотията, криеща се в сърцето на тази перла.