Куклата близнак

Но точно както Агазар бе обещал, тя позна Аркониел в мига, в който за пръв път го зърна да си играе в бащината му градина преди петнадесет години. Той вече можеше да задържа ябълка във въздуха и да гаси свещ с мисълта си.

Макар да беше млад, тя му бе казала малкото, което знаеше за купата, веднага след обреда, свързващ ги като наставница и ученик. По-късно, когато той станеше достатъчно силен, щеше да го научи как да сплита защитните магии. Ала пак сама носеше тежестта, както Агазар беше заръчал.

С течение на годините, Айя бе привикнала да гледа на купата като на бреме, макар и свещено, ала това се бе променило преди месец, когато проклетата вещ нахлу в сънищата й. Отвратителните свързани кошмари, по-реални от всички съновидения, които бе изпитвала през живота си, в крайна сметка я бяха отвели тук. Във всички тях виждаше купата, носена високо над бойно поле от чудовищна черна фигура, която тя не можеше да назове.

— Айя? Айя, добре ли си? — попита Аркониел.

Тя се отърси от вцепенението и му се усмихна.

— Най-сетне пристигнахме.

Скътана в една дълбока цепнатина, Афра можеше да бъде наречена село не без известен компромис. Това място съществуваше единствено в служба на Оракула и поклонниците, които идваха тук. От двете страни на малкия павиран площад, в самите скали бяха всечени странноприемницата и стаите на жреците. Колоните им и рамките на вратите, както и тесните прозорци бяха украсени с фина резба. Площадът беше пуст, ала неколцина им махнаха от помещенията.

В средата на площада се издигаше червена ясписова стела, висока колкото Аркониел. Изпод нея извираше вода, която изпълваше каменно корито и биваше отведена от улей.

— В името на светлината! — Аркониел слезе от седлото, оставяйки коня си да пие жадно, а самият той се доближи до плочата. Прокара длан по всечените букви и прочете на глас записаните на четири езика думи, променили завинаги скаланската история преди три столетия. — „Дордето Телатимида властвува, Скала нивга не ще бъде сразена.“ Това е оригиналът, нали?

Айя кимна тъжно.

— Лично кралица Герилейн е издигнала тази стела като израз на благодарност към Оракула веднага след войната. Наричали са я Предсказаната кралица.

В най-мрачните дни на войната, когато изглеждаше, че Пленимар ще опустоши Скала и Мицена, скаланският крал, Телатимос, бе напуснал бойното поле и дошъл тук, за да се консултира с Оракула. Връщайки се в битка, водел със себе си дъщеря си, Герилейн, тогава шестнадесетгодишна девица. Подчинявайки се на словата на Оракула, той й предал властта пред очите на измъчените си воини и й връчил короната и меча.

Според Агазар генералите не останали особено въодушевени от решението на краля. Ала още от самото начало момичето се оказало благословен воин и в рамките на година отвело съюзниците до победа, убивайки лично пленимарския Повелител в Исилската битка. В последвалия мир също се отличила като отлична кралица и управлявала над петдесет години. Агазар бил сред тези, които оплаквали смъртта й.

— Подобни плочи е имало из цяла Скала, нали? — попита Аркониел.

— Да, на всеки по-голям кръстопът. Ти си бил едва бебе, когато крал Ериус нареди да бъдат махнати. — Тя слезе от коня и почтително докосна камъка. Беше горещ под дланта й, все още гладък като в деня, в който бе напуснал работилницата на каменоделеца. — Но дори Ериус не се осмели да разруши тази.

— Защо?

— Когато заръча да бъде махната, жреците отказаха. Ако беше настоял, това означаваше да нападне Афра, най-свещеното място в Скала. Така че Ериус великодушно отстъпи и се задоволи да хвърли всички останали стели в морето. В Стария дворец имаше златна плоча със същия надпис… Чудя се какво ли е станало с нея?

А младият магьосник бе занимаван от по-прагматични мисли. Заслонил очи, той оглеждаше склоновете.

— Къде е светилището на Оракула?

— По-навътре в долината. Напий се добре, остатъка от деня ще вървим пеш.

След като оставиха конете си в странноприемницата, двамата поеха по захабен от нозе път. Заради стръмнината ставаше все по-трудно да продължават. Нямаше дървета, които да им пазят сянка. Липсваше влага, която да притисне към земята белезникавия прах, увиснал в горещия въздух. Скоро пътят се стесни до тясна пътечка, виеща се сред канари и загладена опасно от множеството поклоннически стъпки.

Разминаха се с две групи посетители, които се връщаха. Неколцина храбри войници се смееха и разговаряха храбро — с изключение на един от другарите им, поизостанал, в чиито очи ясно се четеше страхът от смъртта. Втората група се беше скупчила около възрастна търговка, която плачеше тихо.

Аркониел ги погледна нервно. Айя изчака втората група да изчезне зад един завой и седна на един камък, за да почине. Тук пътят бе толкова тесен, че двама можеха да се разминат с мъка, а въздухът бе нажежен като пещ. Тя отпи глътка от меха, който Аркониел бе напълнил долу. Водата все още беше достатъчно студена, та да я заболят очите.

— Още много ли остава? — попита той.

— Още малко. — Обещавайки си да си вземе хладка вана в странноприемницата, Айя се изправи и продължи.