Куклата близнак

Айя видя символа на изкуството си — тънкия сърп на луната на Илиор — обграден с огнен кръг, а под него сияеше числото двеста двадесет и две — с тъй ярък бял пламък, че очите я заболяха.

Тогава пред погледа й се разгърна Еро, потънал в пламъци под взора на пълната луна. Обграждаше го армия под флага на Пленимар — безчетни пълчища. Жегавината на пламъците облъхна лицето й. Ериус повеждаше армията си срещу нападателите. Ала войниците му рухваха зад него, а плътта на коня му капеше на ивици. Пленимарци обградиха краля като вълци и го скриха от поглед. Образът отново се промени, сега Айя видя скаланската корона, изкривена и зацапана, да лежи насред опустошено поле.

— Дордето Телатимида властвува, Скала нивга не ще бъде сразена — прошепна Оракулът.

— Ариани? — попита Айя, макар още докато изричаше името да знаеше, че не лицето на принцесата бе обгръщал онзи шлем.

Оракулът започна да се поклаща и вие. Премествайки купата над главата си, тя започна да се облива в кръв. Рухвайки на колене, момичето сграбчи Айя за ръката. Сякаш някаква вихрушка ги понесе.

Ревящите вихри се въртяха край нея, сетне нахлуха в съзнанието й и полетяха право към същината й. Образи проблясваха край нея, като листа, понесени от ветровете: странното число върху щит, жената с шлема в най-различни видения — стара, млада, в парцали, коронована, ту висяща гола от бесило, ту яздеща обкичена с венци из широки, непознати улици. Айя вече я виждаше ясно. Съзираше лицето й, сините й очи, тъмните коси и дългите крайници, наподобяващи тези на Ариани. Ала това не беше принцесата.

Гласът на Оракула надви бурята:

— Това е твоята кралица, магьоснице, истинската наследница на Телатимос. Тя ще обърне лицето си на запад.

Внезапно Айя усети в ръцете си тежестта на някакъв вързоп. Тя сведе очи и погледна — сибилата й бе дала мъртво бебе.

— Другите съзират, ала само през дим и тъма — рече Оракулът. — По волята на Илиор тази купа е дошла в ръцете ти. Това е дългата тежина на рода ти, Пазителко, и най-горчива. Ала в това съвремие ще вкрачи дете, което е основата на бъдното. Тя е твоето наследство. Две деца, една кралица, белязана от кръв.

Мъртвото дете гледаше към Айя с черните си, взиращи се очи. Раздираща болка пламна в гръдта й. Знаеше чие дете е това.

Тогава видението изчезна и магьосницата се озова коленичила пред Оракула, стиснала все още неотворената си торба. Нямаше мъртво дете, нито кръв по пода или дрехите и косите на сибилата.

— Две деца, една кралица — прошепна Оракулът, гледайки към Айя със сияйно белите очи на Илиор.

Айя трепереше под този поглед, опитвайки се да не забрави всичко, което бе зърнала и чула.

— Останалите, които сънуват това дете, Почтени, добро или зло й мислят? Ще ми помогнат ли да я отгледам?

Но божеството си беше отишло. Отпуснатото на табуретката момиче нямаше отговор.

Слънчевата светлина я заслепи, а горещината отне дъха й. Краката отказаха да й се подчиняват. Аркониел я улови тъкмо навреме.

— Айя, какво стана? Какво има? — попита той.

— Дай ми минутка — дрезгаво каза магьосницата, притискайки торбата към гърдите си.

Семе, което трябва да бъде поливано с кръв.

Аркониел я вдигна с лекота и я отнесе в сянката. Допря меха до устните й и тя започна да пие, облягайки се тежко на ученика си. Трябваше да мине известно време, преди тя да се почувства в състояние да поемат обратно. По целия път младежът я крепеше. Почти бяха стигнали стелата, когато Айя все пак припадна.

Когато отново отвори очи, магьосницата лежеше върху меко ложе в една от хладните стаи на странноприемницата. През една цепнатина на спуснатите кепенци се процеждаше слънчев лъч, хвърляйки сенки по каменната стена. Аркониел седеше край нея, видимо разтревожен.

— Какво се случи с Оракула? — попита той.

Илиор говори и получих отговор на въпроса си, помисли си горчиво тя. Как ми се ще да бях послушала Агазар.

Тя пое ръката му.

— Ще ти разкажа по-късно, когато си почина. Разкажи ми своето видение. Узна ли отговора на питането си?

Думите й явно го объркаха, но той я познаваше достатъчно добре, за да не настоява.

— Не съм сигурен — каза младежът. — Попитах какъв магьосник ще бъда, къде ще ме отведе пътят ми. Тя ми показа образ, но видях единствено себе си и как държа младо момче в ръцете си.

— Русо ли беше? — попита Айя, припомняйки си детето от красивата бяла кула.

— Не, с черна коса. Честно казано, чувствам се разочарован. Толкова път бихме… Сигурно не съм задал въпроса си правилно.

— Понякога смисълът не се разкрива веднага. — Айя отмести поглед от откровения млад лик, мечтаейки Светлоносителят да бе предоставил и на нея подобна отмора. Макар слънцето отвън да блестеше ярко, пред себе си тя виждаше единствено пътя към Еро и очакващата в края му тъмнота.

Глава втора