Куклата близнак

През тази седемнадесета нощ на месец ерасин само пълният червен лик на есенната луна будуваше над спящата столица. Кривата Еро, така я наричаха местните. Градът бе построен върху хълм, издигащ се над островите на вътрешното море, а улиците се разпростираха от стените на Дворцовия кръг надолу към кейовете и корабостроителниците. Бедни и богати живееха редом. Всяка къща, от която се виждаше пристанището, имаше поне по един прозорец, обърнат на изток към Пленимар, като зорко око.

Жреците твърдят, че Смъртта влиза през западната врата, помисли си мрачно Аркониел, минавайки под арката на западната порта след Айя и вещицата. Тази вечер щеше да настъпи кулминацията на кошмара, започнал преди около пет месеца в Афра.

Двете жени яздеха мълчаливо, скрили лица под качулките си. Отвратен от делото, което им предстоеше да извършат, Аркониел се молеше пламенно Айя да се раздвижи, да обяви, че си е променила решението и да поеме обратно. Ала тя не казваше нищо, а той не можеше да види очите й, за да разбере какво се крие в тях. За повече от половината му живот Айя го бе наставлявала. Виждаше в нея втора майка. След посещението при Оракула тя се бе обгърнала в мистериозност.

Лел също се бе умълчала. От много поколения такива като нея не биваха посрещани в Еро с отворени обятия. Сега, когато миризмата на града ги обгърна, тя сбърчи нос.

— Това голямо село? Ха! Прекалено много хора.

— Говори по-тихо! — Аркониел нервно се огледа. Понастоящем бродещите магьосници също не биваха приемани твърде топло. Ако той и Айя бъдеха открити в компанията на вещица, нещата щяха да придобият изключително неприятно развитие.

— Смърди като ток — промърмори Лел.

Айя отметна качулката си назад и изненада Аркониел с лека усмивка.

— Казва, че мирише на изпражнения — и е съвършено права.

Кой го казва, помисли си младежът. От самото начало на запознанството си с вещицата бе внимавал да застава така, че вятърът да духа срещу нея.

След странното си посещение в Афра бяха отишли в Еро, където гостуваха на херцога и прекрасната му, крехка принцеса. Дните минаваха в игри и лов, а всяка вечер Айя и херцогът водеха някакви поверителни разговори.

След което Аркониел и Айя бяха прекарали остатъка от жежкото лято, претърсвайки затънтените планински долини на северната провинция за вещица, която да им помогне. Никой от орескските магьосници не притежаваше уменията, нужни за изпълнението на задачата, поставена им от Илиор. Когато най-сетне намериха една, трепетликовите листа вече златееха.

Първите скалански заселници бяха прогонили дребните, смуглокожи местни от плодородната низина в планинските долини. По тази причина всеки път, когато Аркониел и Айя доближеха някое село, отдалеч дочуваха предупредителния лай на кучетата и виковете на майките, зовящи децата си. Когато достигнеха ръба на поселището, съзираха само неколцина въоръжени мъже. Тези мъже не отправяха заплахи, но и не проявяваха гостоприемство.

Радушният прием на Лел ги беше изненадал, когато се бяха натъкнали на самотната й колиба. Не само че тя ги посрещна подобаващо, поднасяйки скромна трапеза от вода, сайдер и сирене, а и също заяви, че ги била очаквала.

Айя говореше езика й, а самата вещица също поназнайваше няколко скалански думи. От това, което Аркониел можа да разбере, Лел не изглеждаше изненадана от молбата им. Заяви, че лунната й богиня й ги била показала в сън.

Аркониел се чувстваше много неловко край вещицата. Магията се излъчваше от нея подобно на мускусната миризма на тялото й, но не беше само това. Лел беше жена в разцвета на силите си. Черната й коса висеше до кръста, а безформената вълнена рокля не скриваше извивките на тялото й. Не му беше нужен преводач да разбере, че тя бе попитала Айя дали може да спи с него и бе реагирала едновременно възмутено и обидено, когато наставницата му й бе обяснила идеята за магьосническото безбрачие. Орескските магьосници съхраняваха цялата си жизнена сила.

Тогава Аркониел бе решил, че вещицата ще си промени мнението, ала на следното утро тя вече ги изчакваше навън, окачила вързоп на седлото на рошавото си пони.

Дългото обратно пътуване се бе оказало същинско мъчение за младежа. Лел извличаше голямо удоволствие да го дразни. Миеше се неизменно пред очите му и уж случайно се докосваше до него, докато се суетеше из лагерите им, събирайки билки с ловките си пръсти. Въпреки обета си, Аркониел не можеше да не забелязва подобни неща.

Когато работата им в Еро бъдеше приключена, никога вече нямаше да я види. За това беше най-благодарен.

Докато прекосяваха площада, Лел посочи към пълната червена луна и цъкна с език.

— Луна зове бебета, тлъста и кървава. Трябва бърза. Не трябва шаимари.

Тя доближи два пръста до ноздрите си, имитирайки вдишване. Аркониел потръпна.

Айя притисна ръка над очите си и за момент младежът почувства надежда. Може би в крайна сметка тя щеше да се откаже. Ала се оказа, че тя само разгръщаше зрението си с магия.

След миг магьосницата поклати глава.

— Не. Имаме време.