Куклата близнак

— Айя, много странно… — поде той, ала магьосницата вдигна ръка.

— После ще говорим — каза му тя, знаейки, че ако не иде сега, никога не ще го стори.

Остави се да бъде вързана и затаи дъх, когато краката й увиснаха над ръба на дупката. Стиснала въжето с едната ръка, а торбата с другата, тя кимна на жреците.

Потъвайки в хладната тъма, Айя усети познатото нервно пърхане в стомаха си. Така и не бе могла да определи точните размери на подземното помещение. Тишината и слабото плъзгане на въздуха по лицето й говореха за обширна пещера. Промъкващите се през отвора лъчи докосваха камък, загладен от милувките на някогашна подземна река.

След няколко мига краката й стъпиха на земята и тя се измъкна от клупа, пристъпвайки встрани от кръга светлина. Когато очите й привикнаха с мрака, различи слабо сияние, към което се отправи — при всяко нейно идване тук то изникваше от различно място. Но когато накрая стигна до Оракула, всичко си беше, както го бе запомнила.

Кристално кълбо върху сребърен триножник бе обгърнато с широк кръг светлина. Оракулът седеше до него върху ниска табуретка от слонова кост, оформена като приклекнал дракон.

Тя е толкова млада! — помисли си Айя, необяснимо натъжена. Предишните Оракули бяха възрастни жени с избеляла от годините мрак кожа. Тази девойка бе на не повече от четиринадесет, ала кожата й вече бледнееше. Облечена в проста, ленена риза, с голи ръце и крака, тя седеше, опряла длани на коленете си. Лицето й беше кръгло и празно, очите — занесени. Подобно на магьосниците, африйските сибили също извличаха последици от благословията на Илиор.

Айя коленичи в краката й. Жрец с маска пристъпи в светлината, понесъл голям сребърен поднос пред себе си. Тишината на подземието погълна въздишката на Айя, когато тя разгърна купата и я постави върху подноса.

Жрецът се обърна към Оракула и постави таблата върху коленете й. Лицето на девойката не се промени.

Нима тя не усеща злината на купата? — зачуди се Айя. Самата тя имаше чувството, че главата й ще се пръсне — тъй зловещо беше излъчването на странния глинен артефакт.

Най-сетне девойката се размърда и сведе очи към купата. Сребриста светлина, ярка като лунни лъчи върху сняг, обви раменете и главата й. Айя изпита възхищение. Илиор се вселяваше в момичето.

— Виждам демони, хранещи се с мъртвите. Виждам Бога, чието име не бива да се споменава — тихо каза Оракулът.

Сърцето на Айя застина. Най-лошите й страхове се потвърждаваха. Ставаше дума за Сериамайус — мрачният повелител на некромантството, почитан от пленимарци, който почти бе успял да разруши Скала във Великата война.

— Сънувах това — отвърна Айя. — Война и бедствия, далеч по-жестоки от всичко, което Скала някога е съзирала.

— Виждаш прекалено далече, магьоснице. — Оракулът повдигна купата с две ръце. Някаква игра на светлината превърна очите й в хлътнали черни ями. От жреца нямаше и следа, макар Айя да не го бе чула да се оттегля.

Оракулът бавно обърна купата в ръцете си.

— Черно ражда бяло. Мръсно ражда чисто. Зло създава величие. От Пленимар иде сегашно спасение и бъдеща гибел. Това е семе, което трябва да бъде поливано с кръв. Ала ти виждаш прекалено далече.

Оракулът протегна купата напред. От нея бликна кръв, прекалено много за толкова малък съд. Алената течност оформи кръгъл вир върху пода в нозете на момичето. Поглеждайки в него, Айя видя отражението на женско лице, обгърнато от окървавен боен шлем. За един миг лицето бе сурово, в друг бе измъчено. И беше толкова познато, че сърцето я заболя, макар да не можеше да каже за кого й напомняха очите на лика. Шлемът отразяваше пламъци. Някъде в далечината Айя дочуваше битка.

Ликът бавно изчезна, за да бъде заменен от образа на сияен бял палат, увенчал висок хълм. В средата му се издигаше бляскав купол, а във всеки от ъглите му се бе изправила изящна кула.

— Това е Третата Ореска — прошепна Оракулът. — Тук ще можеш да положиш тежестта си.

Айя се приведе напред, леко ахвайки от удивление. Палатът имаше стотици прозорци. На всеки прозорец стоеше магьосник, който гледаше право в нея. На най-високия прозорец в най-близката кула видя Аркониел — беше облечен в синьо и държеше купата. Златокъдро дете стоеше край него.

Виждаше Аркониел съвсем ясно, макар и да го наблюдаваше отдалече. Беше старец, с лице, сбръчкано от неописуема умора. Въпреки това сърцето й се обля с радост при вида му.

— Питай — прошепна Оракулът.

— Каква е тази купа? — обърна се Айя към Аркониел.

— На нас не ни е писано да узнаем, ала той ще разбере — отговори Аркониел, подавайки купата в ръцете на русото момче. Детето погледна към нея с твърде мъдри за възрастта си очи и се усмихна.

— Всичко е свързано, Пазителко — каза Оракулът. А видението започна да се променя към нещо по-мрачно. — Това е наследството, което ще бъде предложено на теб и останалите като теб. Заедно с истинската кралица. Със Скала. Очаква те огнено изпитание.