Куклата близнак

Глава първа

Айя свали сламената си шапка и започна да си вее. Конят под нея внимателно подбираше пътя си по каменистия път, отвеждащ към Афра. Слънцето бе застинало на пладне, единствен орнамент на синьото безоблачно небе. Едва бе настъпила първата седмица на горатин, още не би трябвало да бъде толкова топло. Изглежда засухата щеше да отбележи поредна година.

Но по високите върхове все още блестеше сняг. На моменти раздигната от вятъра белезникава вихрушка се надигаше към небето, пораждайки изкусителната илюзия за хлад — тук, в тесния проход, никакъв бриз не слизаше. Във всеки един друг момент Айя сама би предизвикала вятър, ала в радиус от един ден път около Афра магията бе забранена.

Пред нея Аркониел се поклащаше на седлото като щъркел. Ленената туника на младия магьосник беше подгизнала от пот, която се примесваше с праха, разполагал с цяла седмица, за да се натрупа. Той не се оплакваше. Единственият признак, че жегата го измъчва, бе лишаването от неравната черна брада, която бе започнал да си пуска след двадесет и първия си рожден ден миналия ерасин.

Бедното момче, помисли си Айя. Чувствителната избръсната кожа вече бе зле загоряла от слънцето.

Целта на пътуването им, Африйският Оракул, лежеше в самата сърцевина на планинския гръбнак на Скала и пътуването бе неприятно по всяко време на годината. Айя вече два пъти се беше отправяла на поклонение, но никога през лятото.

Тук стените на прохода се притискаха близо до пътеката. Векове пътници бяха оставили имената си и молитвите към Илиор Светлоносител върху лицето на тъмния камък. Някои просто изчертаваха тънкия полумесец на божеството — тези следи обгръщаха пътеката като безброй килнати усмивки. Самият Аркониел също бе оставил една тази сутрин, за да отбележи първото си посещение.

Конят на Айя се спъна и причината за пътуването им силно се удари в бедрото й. Вътре в захабената кожена чанта, окачена на седлото й, се намираше закривена глинена купа, внимателно омотана в парцали и магия. Купата не се отличаваше с нищо — с изключение на страховитото излъчване на злонамереност, струящо от нея, когато не бъдеше прикрита. Неведнъж Айя си бе представяла как я захвърля от някоя висока скала или в някоя река, но в действителност беше способна да стори това точно толкова, колкото и сама да си отсече ръката. Тя беше Пазителят и съдържанието на тази чанта бе нейна отговорност повече от век.

Освен ако Оракулът не рече друго. Прихвана сивата си, леко оредяла коса високо над тила и продължи да си вее.

Аркониел се обърна и я погледна притеснено. По буйните му черни къдрици, надничащи изпод периферията на шапката му, се стичаше пот.

— Цялата си се зачервила. Да спрем да починем.

— Не. Почти стигнахме.

— Тогава поне пийни малко вода. И си сложи обратно шапката!

— Караш ме да се чувствам стара. Само на двеста и тридесет съм.

— Двеста тридесет и две — поправи я той с усмивка. Това беше тяхна отдавнашна шега.

Айя скриви лице:

— Почакай само ти да навършиш първия си век, момчето ми. Все по-трудно става да пазиш бройката.

Истината беше, че усилената езда сега представляваше за нея далеч по-голям проблем, отколкото през стоте й години, макар че никога нямаше да признае. Магьосницата отпи голяма глътка от меха си с вода и раздвижи рамене.

— Днес си мълчалив. Имаш ли вече въпрос?

— Така мисля. Надявам се Оракулът да го сметне за достоен.

Откровеността му накара Айя да се усмихне. За Аркониел това пътуване беше само поредният урок. Не му беше казала нищо за същинската цел.

Кожената чанта отново бутна бедрото й, подобно на досадливо дете. Прости ми, Агазар, помисли си тя, знаейки, че отдавна покойният й учител, първият Пазител, не би одобрил постъпката й.

Последната част от пътя бе най-опасна. Каменната стена от дясната им част изчезваше, отстъпвайки пред бездънна пропаст, а пътеката се изтъняваше — имаше отрязъци, където левите им колене бръсваха камъка.

Аркониел изчезна иззад един остър завой, за да извика почти моментално:

— Вече виждам Ключалката на Илиор, точно както ми я описа!

Завивайки на свой ред, Айя също видя арката. Стилизирани дракони сияеха в синьо, червено и златисто край тесния отвор, през който с мъка можеше да се придвижи конник. Афра се намираше на не повече от миля.

Потта глождеше очите на Айя, карайки я да премигва. Първият път, когато Агазар я бе довел тук, валеше сняг.

Айя бе разгърнала магическите си умения по-късно от обичайното. Бе израснала във ферма под аренда във вътрешността на Скала. Най-близкият пазар се намираше отвъд река Кийла — в Мицена. Именно там семейството на Айя бе търгувало. Баща й се беше оженил за жена именно от това поселище и се молеше на Дална Създател, а не на Илиор или Сакор.