Куклата близнак

— А аз кога ще отида в Атион? — попита Тобин, не за пръв път.

Отговорите често се отличаваха. Сега баща му просто се усмихна и каза:

— Един ден ще го сториш.

Тобин въздъхна. Може би сега, когато беше достатъчно голям да язди собствен кон, този „ден“ щеше да настъпи скоро.

Пътят до града се оказа много по-къс, отколкото Тобин бе очаквал. Слънцето не бе изминало повече от два часа от пътя си върху небето, когато минаваха край първите къщи.

Тук дърветата оредяваха, растяха предимно дъбове и трепетлики. Сред жълъдите се мотаеха прасета. На около миля по-надолу гората отстъпваше съвсем, за да бъде заменена от поляни — тук стада овце и кози пасяха под зорките очи на пастирчета, не особено по-големи от Тобин. Те му махнаха, а той срамежливо отвърна на поздрава.

Скоро започнаха да срещат повече хора на пътя — в коли, теглени от кози или биволи, или нарамили големи кошници. Три млади момичета в къси, мръсни ризи се взряха в Тобин и приближиха глави една към друга, шептейки си нещо, без да го изпускат от очи.

— Вървете вкъщи при майките си — изръмжа Тарин с глас, който Тобин не бе го чувал да употребява преди. Момичетата подскочиха като подплашени зайци и побягнаха със смях.

От хълмовете към града лъкатушеше река и пътят следваше извивките й. Градът бе заобиколен от нивя. Някои бяха разорани за пролетната сеитба, други жълтееха в стърнища.

Баща му посочи към група хора, събиращи последните снопи сред поле с ечемик.

— Ние тук извадихме късмет. В някои части на кралството чумата е избила толкова много хора, че нямаше кой да обработва полята. Онези, които болестта бе пощадила, измираха от глад.

Тобин знаеше за чумата. Бе чувал мъжете да си говорят за нея в двора на казармите, когато си мислеха, че той не чува. Кожата ти започвала да кърви, а под ръцете ти изниквали черни буци. Радваше се, че не е дошла тук.

Докато достигнат дървената палисада на града, Тобин се беше ококорил от вълнение. Тук имаше толкова много хора и той махаше на всички, въодушевен. Мнозина му махваха на свой ред и почтително поздравяваха баща му, но имаше и такива, които се взираха в него по подобие на онези три момичета.

Непосредствено преди стените до реката имаше воденица. Край нея се издигаше огромен дъб, пълен с деца, момчета и момичета, които се люлееха над водата на дълги въжета, привързани зад клоните.

— Бесят ли ги? — удивено попита Тобин. Бе чувал за това наказание, но не си представяше, че изглежда по такъв начин. Децата изглежда се забавляваха.

Баща му се засмя:

— Не, играят си.

— А може ли и аз?

Двамата мъже си размениха странен поглед, който Тобин не можа да разбере.

— А би ли искал? — попита Тарин.

Тобин погледна към смеещите се деца, които се премятаха из клоните като катерици.

— Може би.

На портата един копиеносец пристъпи напред и се поклони на баща му, притискайки ръка до сърцето си.

— Бъдете здрав, херцоже.

— Здравей, Лика.

— Да не би този прекрасен млад човек да е синът ви?

— Наистина е той, дошъл е да посети града.

Тобин се поизправи на седлото.

— Приветствия, млади принце — каза Лика, покланяйки се на Тобин. — Дошли сте да разгледате какво крие градът? Днес е пазарен ден, има какво да се види.

— Днес е рожденият ми ден — срамежливо каза Тобин.

— Нека боговете ви закрилят!

Алистън беше малък градец, ала на Тобин му се струваше обширен. Ниски къщурки със сламени покриви обгръщаха калните улици. Навсякъде гъмжеше от деца и животни. Прасета преследваха кучета, кучета преследваха котки и пилци, а малки дечица преследваха каквото им падне. Тобин не спираше да се взира, защото никога не беше виждал толкова много деца на едно място. Онези, които го забелязваха, също се вторачваха в него, така че много скоро момчето започна да се чувства неловко. Малко момиченце с дървена кукла под мишница се зазяпа в него и той не спря да се мръщи насреща й, докато то не отклони поглед.

Площадът беше прекалено претъпкан за езда, затова те оставиха конете си в една странноприемница и продължиха пеш. Тобин здраво се държеше за ръката на баща си от страх да не се изгуби.

— Не се прегърбвай, Тобин — промърмори баща му. — Не всеки ден принц посещава алистънския пазар.

Първо посетиха храма на Квартата, който се издигаше в средата на площада. Светилището му представляваше просто каменна ниша, украсена със символите на четирите божества на Скала. Приличаше на лятната кухня на готвачката. Четири колони поддържаха сламения покрив, всяка боядисана в различен цвят: бяло за Илиор, червено за Сакор, синьо за Астелус и жълто за Дална. Малък мангал за дарове пламтеше край всяка от тях. Възрастна жрица седеше на табуретка, заобиколена от съдове и кошници. Тя прие даровете на Тобин, хвърляйки солта, хляба, билките и благоуханията върху пламъците със съответните молитви.

— Бихте ли искали да отправите някаква специфична молитва, принце? — попита тя, когато приключи.

Тобин погледна към баща си, който се усмихна и й подаде сребърна сестерция.

— Кому от Квартата желаете да я отправите? — продължи жрицата, отпускайки ръка върху главата на Тобин.

— Сакор, за да бъда велик боец, като баща си.