Куклата близнак

Готвачката престана да разбърква съда и избърса ръце върху престилката си. До този момент магьосникът не й бе обръщал особено внимание, но сега видя гордост в кимването й.

— Да. Служих на последната кралица, заедно с бащата на херцог Риус, а след това и на краля. Щях все още да служа — ръката и окото ми още ги бива — но кралят не обича да вижда жени сред редиците. — Тя сви рамене. — И ето ме тук.

— Но защо? — настояваше Тобин, заемайки се с нова ряпа.

— Може би момичетата не струват — подсмихна се Сифъс.

— Бях по-добра от трима като теб, а аз дори не бях сред най-добрите. — Вземайки сатър, тя започна да обработва парче овнешко, сякаш е пленимарски пехотинец.

Самодоволното поведение на Сифъс бе познато на Аркониел. В последните години често бе виждал подобни прояви.

— Жените могат да бъдат отлични бойци и магове, ако притежават желание и бъдат обучени подобаващо — обърна се магьосникът към Тобин. — Плам и усилие — това се изисква, за да бъдеш добър в каквото и да е. Помниш ли как тази сутрин ти казах, че вече не стрелям? Е, аз и не бях особено добър. И меч не умеех да въртя добре. От мен не би имало голяма полза като воин. Ако Айя не беше направила от мен магьосник, сега щях да мия чинии в кухнята! — Хвърли кос поглед към Сифъс. — Неотдавна срещнах стара жена, могъщ магьосник и боец, сражавала се редом с кралица Герилейн. Самата кралица спечелила войната, защото също била много опитна в боя. Знаеш за кралиците воини на Скала, нали?

— Имам ги в една кутия — отвърна Тобин, продължавайки да оформя. С напевен глас зарецитира: — Крал Телатимос, на когото Оракулът казал да даде короната на дъщеря си; Герилейн Основателката; Тамир Убиването; Агналейн, която не е баба ми; Герилейн Втора; Иаир, която се била с дракона; Кли; Маркира; Осли с шестте пръста; Марнил, която много искала дъщеря, но наместо това Оракулът й дал нов съпруг, както и Агналейн, която е моя баба. А след това кралят, който е мой вуйчо.

— Разбирам. — Аркониел поспря, опитвайки се да разплете изстреляното току-що. Видимо Тобин не разбираше какво бе изговорил току-що. — Искаш да кажеш Агналейн Първа. А кралица Тамир е била убита.

Тобин сви рамене.

Нари шумно прочисти гърло и му метна предупредителен поглед.

— Херцог Риус се грижи за образованието на Тобин. Той ще прецени кога да обясни тези неща на детето.

Той се нуждае от подобаващ наставник, помисли си Аркониел, сетне внезапно застина от тази мисъл. Наставник, приятел, спътник. Закрилник.

— Кога заминава херцогът? — попита той.

— Утре призори — каза му Сифъс.

— В такъв случай най-добре би било да му изразя почитанията си тази вечер. Той и хората му в залата ли ще вечерят?

— Разбира се — промърмори Тобин. Под ножа му ряпата придобиваше очертания на втори дракон.

Аркониел се оттегли горе, за да подреди мислите си, надявайки се, че внезапно изникналата идея действително е била изпратена от Светлоносителя.

Трябваше да повярва, защото това щеше да каже на Риус.

И Айя.

Глава осемнадесета

На вечеря Аркониел се намери седнал от дясната страна на херцога. Тарин и още неколцина от мъжете прислужваха. Храната, макар и добре приготвена, бе шокиращо простовата и оскъдна. Това само изостри притесненията на магьосника. В Еро и Атион Риус бе устройвал богати пиршества. Сред пъстрота и музика на стотици бляскави гости биваха поднесени дванадесет блюда. Животът, който Тобин водеше тук, по нищо не се отличаваше от този на един рицар без земя.

Херцогът беше облечен в къса черна роба, украсена с лисича кожа и малко злато. Единственото му украшение бе голям траурен пръстен. В простоватата си туника Тобин не можеше да бъде взет за нещо повече от прислужник. Аркониел се съмняваше, че момчето има повече от два ката дрехи, вероятно това беше най-добрата му одежда.

Риус не обръщаше внимание на Аркониел — беше го насочил към Тобин, разказвайки му истории от царския двор и войните. Заслушвайки се, магьосникът помисли, че разговорът оставя впечатление за насилен и фалшив. Тобин изглеждаше измъчен. Нари, която също седеше на масата, улови погледа на младежа и поклати глава.

Когато яденето бе приключено, херцогът се премести в голямо кресло край камината и остана да се взира в малкия огън, който пращеше в нея. Нито поканен, нито отпратен, Аркониел смутено се настани на пейката край него и зачака, слушайки пропукването на дървата, докато търсеше думи, с които да подеме молбата си.

— Милорд? — започна най-сетне Аркониел.

Риус не отмести поглед към него.

— Какво искаш от мен, магьоснико?

— Да поговорим насаме, ако ви е угодно.

Очакваше херцогът да откаже, но Риус се изправи и поведе Аркониел навън, към поляната. Двамата се спуснаха към реката.

Беше прохладна, приятна вечер. Последните лъчи на слънцето позлатяваха върховете, хвърляйки сенките им над поляната и крепостта. Наоколо прехвърчаха лястовици. Отнякъде жаби настройваха гушите си.

Известно време двамата наблюдаваха шумящата вода. Тогава херцогът се обърна към Аркониел.

— Е? Дадох ви жена и дете. Какво още ще иска господарката ти от мен?