Куклата близнак

— Да. Бих искал да видя дома на майка ми, където съм бил роден.

— Хм… — Аркониел потуши леката тревога. — Мога да го направя, но за целта трябва да те хвана за ръката. Ще ми позволиш ли?

Момчето се поколеба, пристъпи обратно в стаята и протегна ръка.

Младият магьосник я взе в своята и му се усмихна окуражаващо.

— Ще ти се стори странно, а всъщност е много просто. Ще прилича на сън, докато си буден. Затвори очи.

Аркониел усещаше напрежението по слабата, тънка ръка, но Тобин стори заръчаното.

— Добре, сега си представи, че сме две птици, летящи над гората. Каква птица искаш да бъдеш?

Тобин издърпа ръката си и направи крачка назад.

— Не искам да съм птица!

Страх ли беше това — или недоверие?

— Това е само наужким, Тобин. Представяш си, когато си играеш, нали?

Отговори му неразбиращ поглед.

— Представяш си неща, които не са тук в действителност.

Поредна грешка. Тобин нервно погледна към вратата.

Аркониел огледа наличните играчки. С всяко едно друго дете би накарал малките кораби да заплават по пода или щеше да накара прашното дървено конче на колела да се затъркаля из стаята, но нещо му подсказа да не го прави. Вместо това той се измъкна от леглото и докуца до модела. Сега разположението на улиците и сградите не можеше да бъде сбъркано, дори и да изглеждаше, че някакво бедствие е сполетяло града. Част от западната стена липсваше. В глинената основа имаше дупки от изтръгнатите къщи. Онези, които бяха останали, варираха от обикновени дървени кубчета до изящни сгради, оформени и боядисани като някои от най-първите домове и храмове в Дворцовия кръг. Новият дворец беше изработен в детайл — с редици колони пръчици и мънички позлатени емблеми на Квартата върху покрива.

Малки човечета лежаха разпилени из пазарите и върху покрива на дървената кутия, която представляваше Стария дворец. Аркониел вдигна една от тях.

— Баща ти трябва да е работил много усилено, за да направи всичко това. Представяш ли си, че си един от тези дребосъци? — Магьосникът взе фигурката за главата и я поведе към сергиите. — Ето те на пазара. — Заговори със смешен фалцет. — Какво да си купя днес? Ще ида да видя какви вкуснотии е изложила днес баба Шеда. А пък после ще намина да нагледам оръжейниците, за да проверя дали имат лък като за мен.

— Не, не се прави така. — Тобин приклекна и взе друга фигура. — Не може ти да си аз. Ти трябва да си ти.

— Мога да си представя, че съм ти, нали?

Тобин решително поклати глава.

— Не искам друг да е мен.

— Много добре, аз ще съм си аз, а ти ще си си ти. А сега да кажем, че ти пак си останеш ти, но си промениш формата. — Покривайки Тобиновата ръка със своята, Аркониел превърна фигурката му в малък дървен орел. — Видя ли, все още си ти, но сега приличаш на орел. Можеш да сториш същото в ума си. Просто си представи себе си в друга форма. Дори не е нужна магия. Братята ми и аз часове наред си въобразявахме, че сме нещо друго.

Донякъде очакваше Тобин да захвърли играчката и да избяга, но вместо това момчето внимателно оглеждаше птицата. И се усмихваше.

— Мога ли да ти покажа нещо? — попита то.

— Разбира се.

Тобин изтича, все така понесъл птицата, и миг по-късно се върна, вдигнал шепи пред себе си. Прикляквайки отново край Аркониел, той изсипа на пода десетина фигурки от восък и дърво, подобни на онези, които Нари му беше показала вчера. Но тези бяха дори още по-красиви. Имаше лисица, дървени коне, елен и красива дървена птица с приблизително същата големина като онази, която магьосникът бе създал.

— Ти ли си ги правил?

— Да. — Тобин повдигна своята птица и Аркониеловата. — Но твоята е по-добра. Ще ме научиш ли да ги правя като теб.

Младежът вдигна един дървен кон и удивено поклати глава.

— Не. Моите са просто номер. А твоите фигурки са истински, дело на ръцете и въображението ти. Ти си творец като баща си.

— И като мама — добави Тобин, изглеждайки доволен от похвалата. — Тя също е правила фигурки, преди да започне да шие кукли.

— Не знаех това. Сигурно тя ти липсва.

Усмивката изчезна. Тобин сви рамене и започна да подрежда животните и хората във фаланги из пристанището.

— Колко братя имаш?

— Двама. Бяха петима, но двама умряха от чума, а най-големият беше убит от пленимарците. Останалите също са бойци.

— Но не и ти.

— Не, Илиор е имал други планове за мен.

— Винаги ли си бил магьосник?

— Да, но не знаех, преди наставницата ми да ме открие, когато… — Аркониел спря, сякаш изненадан. — Когато бях може би малко по-малък от теб.

— Тъжно ли ти беше?

— Защо да ми е било тъжно?

— Да не си боец като братята си. Да не служиш на Скала със сърце и меч.

— Всички служим по свой собствен начин. Знаеш ли, че във Великата война са се сражавали и магьосници? Сега кралят е зачислил такива към армията си.

— Но ти не си от тях — изтъкна Тобин. Това видимо смъкваше Аркониел в очите му.

— Както казах, има много начини за служба. Една държава не се нуждае само от воини, а също и от учени, строители и земеделци. — Той повдигна птицата на Тобин. — И творци. Сега би ли искал да видиш великия град, който ще защитаваш, млади ми воине? Готов ли си?

Тобин кимна и отново протегна ръга.