Куклата близнак

Благодаря ти, Илиор, че ме прати тук, каза мислено магьосникът, съпровождайки Тобин с поглед. Какъвто и мрак да заобикаля това дете, аз ще го отстраня и ще стоя до нея, докато не я видя коронована в полагащата й се по рождение форма.

Глава седемнадесета

Нари и Тарин помогнаха на Аркониел да се качи на втория етаж. Слънцето вече се беше скрило зад върховете, потапяйки цялата къща в сумрак. В ръката си Тарин държеше глинена лампа и на нейната светлина магьосникът можа да различи захабените цветове на колоните в голямата зала, парцаливите банери от отдавна забравени битки и зацапаните месингови лампи, украсени с паяжини. Въпреки прясно разхвърляните треви върху тръстиката на пода, все още се долавяше миризмата на влага и мишки.

Коридорът на втория етаж беше още по-мрачен. Аркониел бе отведен в прашна, претъпкана стаичка. Вътре имаше лампа, предоставяща достатъчно светлина, за да може магьосникът да различи миниатюрния град, запълнил половината помещение. Из ъглите бяха пръснати играчки, но изглеждаха изоставени.

Край голите стени бяха притиснати няколко сандъка и гардероб с напукана врата. Богато украсен дъбов креват бе оставен под неестествен ъгъл край прозореца. Беше много красива мебел, с оформени като лози и птици орнаменти, макар на места още да личаха паяжини.

Тарин отведе Аркониел до леглото и му помогна да си свали туниката и ботушите. Магьосникът не можа да сподави стона си, когато ръкавът напускаше ранената му китка.

— Иди да му донесеш още от отварата на готвачката — каза Нари. — Аз ще му помогна да си легне.

— Ще й кажа да я направи по-силна — отвърна Тарин.

Одеялото, с което го зави дойката, ухаеше на лавандула и кедър. Под ръката му тя намести възглавница. По синия копринен юрган все още личаха гънките.

— Предполагам не се отбиват често гости — рече Аркониел, отпускайки се благодарно в мекото, миришещо на плесен легло.

— Херцогът приема гостите си другаде. — Нари приглади завивката му. — Знаеш, че така е най-добре. Тобин е в безопасност.

— Но не и щастлив.

— Това вече не мога да кажа. Тобин е добро и послушно момче. Баща му го обожава… или поне преди беше така. — Дойката поклати глава. — Много му е трудно, откакто принцесата… Да умре така… В името на светлината, Аркониел, боя се, че това го е пречупило.

— Какво всъщност се случи? Чух само слухове.

Нари си придърпа стол и седна.

— Кралят дойде тук на лов. Тя го видяла да идва по пътя и завлякла бедния Тобин до кулата. Той не иска да говори за това. Но го намерихме с рана върху брадичката, а по перваза имаше кръв.

— Белегът?

— Да, от този ден е.

— Мислиш, че е искала да го убие?

Нари мълчеше.

Макар и замаян от отварата, Аркониел се взираше в нея, опитвайки се да проумее мълчанието й.

— Не мислиш, че… Нари, та той още няма десет години и е толкова дребен! Как би могъл да блъсне зряла жена през прозореца!

— Не казвам, че го е сторил! Но има моменти, в които сякаш е обладан от демона. Веднъж опустоши тази стая. Сварих го да го прави! А стаята в кулата тогава изглеждаше по същия начин.

— Това е нелепо.

Нари сключи ръце и се загледа в тях.

— Не искам да си мисля зле за детето, повярвай. Но то сега говори с него.

— С демона? — Аркониел си помисли за шепота, който бе чул в кухнята, както и за молбата на Тобин да не казва на баща му.

— Той мисли, че не чувам, обаче не е така. Понякога нощем, когато си играе тук сам. Бедничкото. Толкова е самотен, че би седнал да си говори с призрак.

— Има теб и баща си. И Тарин и останалите — всички изглеждат много привързани към него.

— О, да. Но за детето не е същото. Ти си достатъчно млад, за да разбереш. Какво би правил, затворен в стара къща като тази, заобиколен единствено от войници и слуги? По-голямата част от които дори отсъстват през повечето време. Обзалагам се, че ти си отраснал в пълен с деца дом.

Аркониел се засмя леко.

— Имах петима братя. Всички спяхме в едно легло и се биехме като борсуци. Когато Айя ме взе, пак намирах деца, с които да си играя, докато не започна да личи, че съм различен.

— Е, нашият Тобин също е различен, а никога не е познал какво е да си играеш с друго дете. Това не е нормално. Много пъти съм повтаряла това. Как се очаква да опознае хората, затворен тук?

Как, наистина? — помисли си магьосникът.

— А как си прекарва времето?

Нари изсумтя.

— Работи като селско дете и тренира да стане воин. Трябва да го видиш как се упражнява — като кученце, нахвърлящо се върху мечки. Ще извади късмет, ако изкара лятото без счупен пръст. Тарин и баща му казват, че е бърз, освен това стреля не по-зле от големите.

— И това е всичко?

— Язди, когато има кой да го придружава. И умее да прави малки фигурки — много е добър. — Тя посегна към перваза и постави няколко восъчни и дървени животинки върху юргана. Наистина бяха сръчно изработени.