Куклата близнак

— Какво правиш тук? — попита Нари, когато капитанът го сложи да седне на пейката край някаква дъбова маса.

— Детето — изрече Аркониел, отпускайки замаяната си глава в здравата си ръка. — Дойдох да видя детето. То добре ли е?

Тарин внимателно взе подутата му китка. Младежът стисна зъби, когато възрастният боец започна да проверява състоянието й.

— Естествено, че е добре — повдигна вежда Нари. — Защо мислиш, че не е?

— Просто…

Дъхът му отново секна заради болката.

— Извадил си късмет — каза му Тарин. — Само една кост е счупена и то чисто. След като я наместим и превържем, няма да те притеснява.

Минир донесе парчета дърво и ивици плат.

— Най-напред изпий това — каза готвачката, подавайки му глинена чаша.

Аркониел благодарно я пресуши. Притъпяваща усещанията топлина започна да се разстила из тялото му.

— Какво е това?

— Оцет, бренди, мак и буника — каза тя, потупвайки го по рамото.

Наместването все още болеше, но поносимо. Тарин привърза дъсчиците с ивиците плат, а сетне и с кожени ремъци. Когато приключи, се усмихна на Аркониел.

— По-здрав си, отколкото изглеждаш, момче.

Аркониел простена. Започваше да се чувства сънит.

— Айя ли те изпрати? — попита Нари.

— Не. Реших да дойда да отдам…

— Значи един от вас все пак благоволи да ни посети? — изрече суров глас.

Изтръгнат от унеса, Аркониел откри, че на прага на кухненската врата е застанал намръщеният херцог.

Тарин се изправи и направи няколко крачки към него, сякаш очакваше насилие:

— Риус, той е ранен.

Херцогът не му обърна внимание. Дойде и застана право пред младия магьосник.

— Къде е господарката ти?

— Все още е на юг, милорд. Тук съм да отдам почитанията си. И на двама ни беше много мъчно, когато научихме за смъртта на съпругата ви.

— Толкова мъчно, че се явяваш година по-късно? — Риус седна срещу него и погледна към превързаната му китка. — Но виждам, че няма да ни напуснеш скоро. Утре поемам за Еро. Можеш да останеш, докато отново бъдеш в състояние да яздиш.

Това посрещане по нищо не приличаше на някогашните приветствания под Риусовия покрив, но пък Аркониел смяташе, че трябва да се благодари и на това. Херцогът като нищо можеше да го метне в реката.

— Как е кралят? — попита той.

Устната на херцога се сви от гняв.

— Много добре, благодаря. Пленимарските набези спряха. Има обилна реколта. Слънцето продължава да грее. Изглежда, че Квартата се усмихва благосклонно на владението му. — Риус говореше тихо, равно, ала Аркониел съзираше болката в суровите, изморени очи. Айя би говорила за търпение и видения, но младежът не знаеше какво да каже.

Точно тогава неестествено познато лице надникна от коридора.

— Кой е това, татко?

Суровостта напусна лицето на херцога. Той протегна ръка към момчето, а то пристъпи в кухнята и застана до баща си, поглеждайки към Аркониел със срамежливи сини очи.

Тобин.

В това слабо момче нямаше нищо момичешко. Лел беше свършила работата си прекалено добре. Ала очите на Тобин споделяха същата поразителна синевина като тези на майка му и — за разлика от демонския си близнак — изглеждаше добре гледан, с изключение на сърповидния белег върху брадичката. Аркониел хвърли бърз поглед към триъгълника бледа гладка кожа около незавързаната яка на туниката, чудейки се как ли изглеждат шевовете на Лел след всички тези години.

Дългата черна коса на детето беше лъскава. Макар че дрехите му не позволяваха да бъде определен като син на принцеса, бяха чисти и спретнати. Поглеждайки към останалите в стаята, Аркониел усети обичта им към това тъжно дете. Това породи у него странен изблик на състрадание към демона — изоставено дете, лишено от дом и семейство, чийто двойник растеше сред удобство и топлина. Той имаше съзнание. Сигурно знаеше.

Тобин не се усмихна, нито се приближи, за да го поздрави. Просто се взираше в Аркониел. Нещо в неподвижността му го правеше странен като призрачния му близнак.

— Това е Аркониел — обясни баща му. — Той е… приятел, когото не бяхме виждали дълго време. Ела, представи се подобаващо.

Момчето се поклони сковано, поставило лявата си ръка върху колана, на който един ден щеше да виси меч. Белегът от външната страна на ръката му още личеше, като розова пъпка, разсечена на две. Аркониел беше забравил за него, единственият останал външен знак от истинската форма на момичето.

— Аз съм принц Тобин Ериус Акандор, син на Ариани и Риус. — Начинът, по който се представи, затвърди първоначалното впечатление на магьосника. Поведението му не беше на нормално дете. Той притежаваше достойнството на баща си, но не и титлата или годините, за да го носи.

Аркониел отвърна на поклона седешком. Отварата на готвачката изглежда действаше все по-силно, успивайки го.

— За мен е голяма чест да се срещна с теб, принце. Аз съм Аркониел, син на сър Коурън и лейди Мекиа, поверен на грижите на магьосницата Айя. Скромен слуга на теб и рода ти.

Очите на Тобин се разшириха.

— Ти си магьосник?

— Да, принце. — Аркониел повдигна превързаната си китка. — Когато това позаздравее, ще ти покажа някои от нещата, които съм научил.