Куклата близнак

Аркониел потръпна. Смушквайки коня си да продължи, зърна малко селянче да клечи сред тревите край пътя, на не повече от двадесет фута от него.

Момчето беше облечено с парцалива туника, оставила крайниците му голи. Кожата му беше покрита с кал, а черната му рошава коса бе пълна с листа и сламки.

Аркониел беше на път да му викне, когато си припомни, че в замъка има само едно дете — дете с черна коса. Шокиран от състоянието на принца, той насочи коня си към него, за да го поздрави.

Тобин беше застанал с гръб към пътя, втренчен напрегнато в нещо сред дългата трева над брега. Не погледна, когато Аркониел се приближи. Магьосникът понечи да слезе от коня, сетне промени решението си и остана на седлото. Нещо в застиналостта на Тобин го караше да стои надалеч.

— Знаеш ли кой съм? — попита накрая той.

— Ти си Аркониел — отвърна момчето, все така загледано в нещото, приковало вниманието му.

— Баща ти не би харесал да стоиш самичък толкова далеч от вкъщи. Къде е дойката ти?

Детето не обърна внимание на въпроса.

— Как мислиш, дали хапе?

— Кое дали хапе?

Тобин пъхна ръка сред тревата и измъкна земеровка. За миг я задържа във въздуха, наблюдавайки я как се гърчи, сетне с едно спокойно движение й счупи врата. Капчица кръв изникна на върха на муцунката на създанието.

— Майка ми е мъртва. — Детето най-сетне обърна лице към него. Аркониел се изправи срещу очи, черни и дълбоки като нощта.

Думите застинаха в гърлото на магьосника, когато осъзна с кого е говорил.

— Познавам вкуса на сълзите ти — каза демонът.

Преди Аркониел да е успял да се предпази със знак, демонът скочи и запрати мъртвата земеровка в лицето на коня. Животното се изправи, хвърляйки ездача си в тревата. Магьосникът се приземи зле върху лявата си ръка, чиято китка изпука с отвратителен звук. Болката и сблъсъкът със земята го шокираха. Той остана да лежи сгърчен, борейки се с гадене и страх.

Демонът. Никога не бе чувал за дух, притежаващ подобна яснота или артикулация. Аркониел съумя да вдигне глава, очаквайки да види тъмнокосото момче край себе си, вперило мъртви черни очи. Но вместо това видя жребеца си да се мята и рита от другата страна на реката.

Младежът бавно се изправи, грабнал ранената си ръка. Тя висеше под неестествен ъгъл и беше студена на допир. Нова вълна гадене пламна в гърлото му и той се отпусна обратно в тревата. Слънцето напичаше страната му, а по ушите му пълзяха насекоми. Той гледаше небето, обгърнато от ръж и тимотейка, опитвайки се да си представи как преминава остатъка от пътя до крепостта пеш.

Тъй като не успя да го стори, насочи мислите си към демона. Едва сега разбра думите му.

Майка ми е мъртва.

Познавам вкуса на сълзите ти.

Това не беше безумният полтъргайст, когото беше очаквал. Той се бе развивал като живо дете и бе придобил съзнание. Аркониел никога не беше чувал за подобно нещо.

— Лел, проклета некромантке, какво си направила? — простена той.

Какво сме направили?

Трябва да бе изгубил съзнание за известно време, защото когато отвори отново очи, главата и раменете на някакъв мъж засенчваха слънцето.

— Не съм търговец — промърмори той.

— Аркониел? — Силни ръце го подхванаха под раменете и му помогнаха да се изправи. — Какво правиш тук сам?

Познаваше този глас, а също и обруленото, брадясало лице, на което принадлежеше, макар за последно да бе виждал този човек преди повече от десетилетие.

— Тарин? В името на Квартата, така се радвам да те видя.

Аркониел отново залитна. Капитанът го прегърна през кръста.

Младежът се опита да фокусира погледа си. Русите косми на Тарин бяха избледнели, а бръчките около очите и устата му се бяха задълбочили. Ала все така излъчваше спокойствие, за което Аркониел бе благодарен.

— Риус тук ли е? Трябва да…

— Да, тук е, макар да ни хващаш в последния момент. Утре заминаваме за Еро. Защо не писа, че пристигаш?

Краката на младежа отново му изневериха.

— Няма значение. Да вървим към дома.

Отвеждайки го до един сив кон, Тарин му помогна да се настани в седлото.

— Какво стана? Видях те да стоиш тук и да гледаш в реката, сетне конят ти внезапно пощръкля и те изхвърли. Сифъс още се мъчи да го улови.

Край поляната Аркониел видя мъж, опитващ се да успокои подплашения кон, който се дърпаше при всяко посягане към юздата му. Младежът поклати глава — още не беше готов да говори за това. Явно Тарин не беше видял демона.

— Плашлив скот.

— Явно. Е, как предпочиташ да идем? Бързо и болезнено или бавно и болезнено?

Аркониел съумя да се усмихне.

— Бързо.

Тарин се настани зад него и взе юздите, подкарвайки коня в лек галоп. Всяко изтрополяване на копито пробождаше ръката на младежа. Той впери очи в целта им и се вкопчи колкото можеше по-добре със здравата си ръка.

На върха на хълма прекосиха широк дървен мост и се озоваха в павиран двор. Тук бяха Минир и Нари, както и едра жена с готварска престилка.

Нари също бе остаряла. Все още беше румена, но в косата й се примесваха сиви жилки.

Помогнаха му да слезе и Тарин го отведе в кухнята през мрачна, обширна зала.