Куклата близнак

— И не си ми казала? — Той се взираше в клоните над главата си, защото не можеше да я погледне. През всички тези години бяха го измъчвали кошмарните спомени от онази нощ, спомените за странното дете, което бяха създали, и прекрасната жена, която бяха предали. Оттогава не се бяха връщали в Еро — Айя още не позволяваше, но той винаги си бе представял, че един ден ще се върнат и по някакъв начин ще съумеят да поправят нещата.

Младежът почувства как тя го докосва по рамото.

— Как можа да не ми кажеш?

— Защото нямаше какво да бъде сторено. Не и докато детето не порасне достатъчно. Ериус не е убил сестра си, поне не директно. Принцесата се е хвърлила от кулата. Очевидно се е опитала да убие и детето. С нищо не можехме да им помогнем.

— Ти все така казваш! — Гневно обърса сълзите, с които очите му се наливаха. — Не подлагам на съмнение факта, че това, което правим, е волята на Илиор. Никога не съм. Но как така си толкова сигурна, че точно това е начинът, по който трябва да го направим? Вече минаха почти десет години, Айя, а ние нито веднъж не сме се върнали, за да видим дали тя е добре, или да помогнем с бъркотията, която Лел остави. Собствената майка на детето отнема живота си, а ти продължаваш да казваш, че имаме по-важна работа?

Прекалено разстроен, за да стои на едно място, той се надигна и отиде до водата. Имаше високи вълни, под променящия се дъжд водата изглеждаше гладка. В далечината светеше корабен фенер, хвърляйки ивица светлина върху водната повърхност. Аркониел си представи как с плуване достига до кораба и измолва да бъде взет на борда. Щеше да носи товари и да дърпа въжета, докато ръцете му закървиха. И никога вече нямаше да му се налага да мисли за магии, духове или хвърлящи се от кули жени.

Илиор, поде безмълвна молитва, издигнал лице към скрития зад облаците лунен лик. Как може това да е волята ти, щом сърцето ми се къса? Как бих могъл да обичам и следвам наставница, която може да понася подобни дела, без да трепне… и налага такова мълчание помежду ни?

В сърцето си Аркониел знаеше, че все още обича и се доверява на Айя, ала същевременно липсваше някакво жизненоважно уравновесяване между целта и средствата, което явно само той усещаше. Как бе възможно това? Та той беше само неин ученик, безполезен магьосник.

Той спря и приседна, заравяйки лице в шепите си. Нещо не е наред. Нещо липсва — ако не у Айя, може би у мен.

Това бе започнало от Афра.

Понякога му се струваше, че в онзи съдбовен летен ден животът му бе започнал наново. Отпускайки чело върху коленете си, Аркониел си припомни яркостта на слънцето, вкуса на прахта, горещата гладкост на каменната стела под ръката му. Помисли си за прохладната тъмнина на пещерата на Оракула, където бе коленичил, за да получи странния отговор, който всъщност не бе представлявал отговор — видението как държи някакво тъмнокосо момче в ръцете си…

Той си припомни и го обзе странно застиване.

Детето. Кое дете?

Сега хладът беше гневът на духа на убитото дете. Костите го заболяха, ръцете му се вцепениха. За миг му се стори, че отново се намира под кестена, гледайки как телцето потъва в земята.

Магията на вещицата не се бе оказала достатъчно силна, за да задържи гневния дух.

Видението се изостри в съзнанието му, придобивайки нови форми. От земята в краката му се надига дете, борейки се с корените и твърдта. Аркониел сграбчва ръцете му и започва да дърпа, вглеждайки се в очи, които не са черни, а тъмносини. Но корените все още държат детето, вкопчени в крайниците му. Един е пробил гърба му и стърчи от раната, където Лел бе пришила къс кожа с конци, по-фини от мигли. Дървото пие кръвта на детето. Аркониел го вижда как линее пред очите му…

Неестественият студ все още го беше сграбчил, докато Аркониел със старческо залитане се връщаше към елата.

Магьосниците виждат достатъчно добре в тъмното, но усетеното от Айя при завръщането на ученика й я накара да запали светлина.

Под тънката му брада лицето му беше пребледняло, очите му бяха зачервени и вторачени.

— В Афра! — промълви той, рухвайки на колене край нея. — Видението ми. Онова, което не… Тобин е пътят ми. Затова… Айя, трябва да отида! Трябва да идем!

— Аркониел, говориш несвързано! Какво има? — Айя хвана лицето му в шепи и притисна чело към неговото. Той трепереше като чумав, обаче нямаше и следа от треска. Обратното — кожата му беше ледена на допир. Магьосницата предпазливо надникна в ума му и моментално зърна видение: Аркониел стоеше на скала, от която на запад се откриваше гледка към синьото море. Пред него, много по-близо до ръба, стояха близнаците на Ариани, вече големи. Нишки златиста светлина свързваха младия маг с децата.