Куклата близнак

За момент Тобин не знаеше какво би могъл да каже на един дух. Но внезапно въпросът изникна.

— Виждаш ли мама в кулата?

Брат му кимна.

— Посещаваш ли я?

Ново кимване.

— Тя… тя иска ли да ме нарани?

Понякога.

Мъка и страх се сгърчиха в гърдите на Тобин. Обвивайки ръце около себе си, той се загледа в лицето на духа. Наистина ли съзираше и частица удовлетворение?

— Но защо?

Брат му или не можеше, или не искаше да отговори.

— Махай се тогава! Не те искам тук! — извика Тобин.

Духът изчезна и месинговият умбон издрънча на пода. За момент момчето се взря в него, сетне го захвърли в другия край на стаята.

Минаха няколко дни, преди Тобин отново да събере смелостта да повика брат си. Но когато най-сетне го стори, откри, че не се страхува от него.

Любопитно му беше дали Нари ще може да види духа, затова му нареди да го последва в спалнята, където дойката сменяше чаршафите. Погледът на жената преминаваше право през брат му.

Вечерта също никой не го видя, когато Тобин го заведе за малко в кухнята, решавайки, че видът на храната ще помогне на брат му да не изглежда толкова гладен.

По-късно в спалнята си Тобин призова брат си отново, за да види дали има някаква промяна. Но нямаше. Духът изглеждаше все така изгладнял.

— Не ядеш ли храната с очите си? — попита момчето застаналия край таблата на леглото брат.

Духът леко наклони глава, сякаш преценяваше въпроса.

Ям всичко с очите си.

Тобин потръпна от погледа му.

— Мразиш ли ме, братко?

Дълга пауза. Не.

— Тогава защо си толкова злобен?

Брат му не отговори. Тобин не беше сигурен дали духът е разбрал въпроса му.

— Приятно ли ти е, когато те викам?

Отново не последва разбиране.

— Ще се държиш ли добре с мен, ако те викам всеки ден? Ще ме слушаш ли?

Брат му бавно премигна насреща, като бухал на дневна светлина.

Тобин реши, че засега това е достатъчно.

— Вече не трябва да чупиш неща или да нападаш хора. Това е много лошо. Татко не би ти позволил да правиш такива неща, ако ти беше жив.

Татко…

Студеният, съскав шепот накара Тобин да настръхне. Прогонвайки брат си, Тобин се омота с юргана като качулка и гледа премигващата нощна лампа, докато Нари не си легна. След това вече призоваваше брат си само денем.

Глава петнадесета

Айя и Аркониел прекараха лятото в най-южните провинции. Тук Айя издирваше възрастна магьосница на име Ранай, живееща в малко рибарско селце на север от Еринд. Като млада Ранай се бе сражавала редом с наставника на Айя във Великата война и била зле ранена. Айя бе предупредила Аркониел, но въпреки това младежът вътрешно потръпна, когато за пръв път зърна търсената от тях.

Тя беше слаба, прегърбена жена. Некромантски демон бе осакатил левия й крак и раздрал лявата страна на главата й с огнени нокти. Белязаната й кожа оставаше неподвижна, когато Ранай говореше или се смееше.

Може би по тази причина бе избрала да се само заточи в това дребно селце, реши Аркониел. Тя притежаваше тъй могъща магична сила, че косъмчетата по ръцете на младия магьосник настръхнаха.

— Поднасям поздрави, господарке Ранай — каза Айя, покланяйки се на старицата. — Помните ли ме?

Ранай присви очи насреща й, сетне се усмихна.

— Ти си момичето на Агазар, нали? Само че вече не си момиче. Влизай, мила. Виждам, че вече имаш собствен ученик. Влез и ти, момчето ми, бъди добре дошъл и сподели огнището ми.

По сламения покрив шумолеше лек дъжд. Старата жена закуцука из колибата си, поднасяйки им хляб и супа. Айя добави сирене и мях хубаво вино, купен от селото. През прозореца на къщурката вятър донасяше аромата на диви рози и море.

Разговаряха за незначителни неща, докато се хранеха, но след като бе отсервирано, Ранай впери здравото си око в Айя и каза:

— Смятам, че си дошла тук с причина.

Аркониел се облегна назад с чашата си, знаейки наизуст разговора, който щеше да последва.

— Замисляли ли сте се някога, Ранай, какво бихме могли да постигнем ние, магьосниците, ако слеем сили?

Двеста и тринадесети път, помисли си Аркониел. Той броеше.

— Господарят ти и аз видяхме — и добро, и зло — отвърна старицата. — Затова ли си дошла чак тук, Айя? За да ми зададеш този въпрос?

Айя се усмихна:

— Не бих била толкова пряма с повечето, но с вас ще бъда. Какви са възгледите ви относно краля?

Здравата част от лицето на Ранай изрази познат лик на учудване и надежда. Тя раздвижи ръка и прозорецът се затвори сам.

— Сънувала си я!

— Коя? — тихо попита Айя. Аркониел усещаше вълнението й. Бяха намерили още една.

— Наричам я Тъжната кралица — прошепна Ранай. — Виденията започнаха преди около двадесет години, ала сега Илиор ми ги праща по-често, особено в нощите пред новолуние. Понякога е млада, а друг път стара. Понякога е победителка, а друг път е труп. Така и не можах да видя лицето й ясно, но тя винаги излъчва тъга. Съществува ли в действителност?

Айя не отвърна пряко на въпроса й. Никога не го правеше, точно както не би показала купата, която носеше със себе си.