Куклата близнак

Цялата къща ухаеше на пресен хляб. Той скри куклата отново в сандъка, мушна неприличащите на нищо обувки под гардероба, уми лицето и ръцете си и слезе да вечеря.

Сред познатата обстановка на дома бързо забрави колко се бе страхувал. Беше отсъствал с часове, бе преживял приключение, а никой не беше забелязал. Макар да се беше изплашил, макар че брат му нямаше да бъде негов приятел или дори по-малко страховит, Тобин се чувстваше някак по-зрял, по-близо до боеца, който един ден щеше да нахлузи бащината ризница.

Нари и Минир полагаха прибори върху масата, а готвачката се занимаваше с нещо, ухаещо апетитно над огъня.

— Ето те! — възкликна Нари. — Точно щях да идвам да те повикам. Цял следобед беше толкова тих, че все едно те нямаше!

Тобин взе топло хлебче от купчината изстиващи върху бюфета и отхапа, усмихвайки се.

На Лел щяха да й се усладят.

Глава четиринадесета

На следващия ден Тобин седеше край модела си, оставил куклата в скута си. Нари беше отишла до града заедно с Минир, а готвачката нямаше да се качи горе при него.

От куклата се носеше силен аромат на пресни билки. Момчето се взираше в празното лице, чудейки се какво ли бе съзирала там майка му. Дали и тя беше виждала брат му? Той мушна пръст под кордата от коса около врата на куклата и разсеяно подръпна. Моята коса. Моята кръв.

И негова отговорност, бе казала Лел, обаче той не я искаше. И с нея едва бе се сдържал, когато бе призовал брат си. Но да го вика сега? Тук? Сърцето му затупа бясно само при мисълта за това.

Момчето извади мастилница и перо от сандъка и отнесе куклата до прозореца, където светлината беше най-силна. Потапяйки перото, той се опита да очертае кръгло око върху празния овал. Но мастилото се разля из муселина, оставяйки черно петно. Въздъхвайки, Тобин прокара върха на перото по ръба на мастилницата, за да го отцеди, сетне опита отново. Сега вече се получаваше по-добре и той очерта кръг около окото, който след това запълни, превръщайки го в черен ирис. С две закривени линии оформи клепачите. Начерта второто око по същия начин. Когато беше готов, насреща му гледаха две очи, които много приличаха на тези на брат му. Сетне идваше ред на носа и веждите. Но когато стигна до устата, нея нарисува усмихната. Резултатът изглеждаше странно, защото погледът бе гневен. Лицето не беше особено добро, но пак беше за предпочитане пред празнотата.

Сега куклата изглеждаше повече като негова собственост, но призоваването на брат му си оставаше все тъй плашещо. Тобин я отнесе в най-далечния от вратата ъгъл и приседна, опрял гръб в стената. Ами ако брат му го нападнеше? Ако отново разрушеше града или отидеше да нападне някого?

Но в крайна сметка думите на Лел, която бе казала, че брат му е гладен, накараха Тобин да се престраши. Той присви очи и прошепна:

— Кръв, моя кръв. Плът, моя плът. Кост, моя кост.

Вчера в дъба духът бе приклекнал като див звяр в самите му крака. Но този път Тобин трябваше да се огледа, за да го види.

Брат му стоеше край вратата, сякаш бе влязъл току-що. Все още беше слаб и мръсен, но носеше семпла, чиста туника като тази на Тобин. Освен това днес не изглеждаше толкова гневен. Просто стоеше на прага, взирайки се в Тобин без никакво изражение, сякаш чакаше нещо.

Момчето бавно се изправи, без да сваля очи от призрака.

— Искаш… искаш ли да дойдеш тук?

Брат му не прекоси стаята. Просто в следващия миг се озова край него, вторачен с немигащите си черни очи. Лел бе казала да го храни, като му дава да гледа неща. Затова Тобин му показа куклата.

— Виж. Нарисувах лице.

Брат му не показа да проявява интерес или разбиране. Тобин напрегнато изучаваше странното лице. Брат му имаше същите черти — без белега във формата на полумесец на брадичката — а същевременно не приличаше на него.

— Гладен ли си?

Брат му не каза нищо.

— Ела. Ще ти покажа неща. Тогава можеш да си ходиш.

Тобин се чувстваше малко глупаво, докато вървеше из стаята, показвайки любимите си принадлежности на мълчалив дух. Вземаше малките си фигурки от восък и дърво, а също и нещата, изпратени от баща му. Дали брат му щеше да изпита завист? Той взе един пленимарски умбон и му го подаде.

— Искаш ли го?

Брат му го прие с ръка, която изглеждаше солидна, но допирът на пръстите представляваше единствено хладен въздух.

Тобин приклекна край града. Брат му стори същото, все така държащ парчето щит.

— Все още поправям нещата, които счупи тогава — каза Тобин с лек укор в гласа. Взе един кораб и показа на брат си поправената мачта. — Нари мисли, че аз съм го счупил.

Брат му все така не казваше нищо.

— Е, всичко е наред. Тогава се страхуваше, че ще покажа куклата на Нари, нали?

Трябва да я пазиш.

Тобин така се сепна, че изтърва кораба. Гласът на брат му беше слаб и безизразен, устните не бяха помръднали, но нямаше съмнение, че е продумал.

— Можеш да говориш?!

Брат му се взираше в него. Трябва да я пазиш.

— Ще я пазя, обещавам. Но ти говориш! Можеш ли да казваш и друго?

Братът се взираше.