Куклата близнак

Най-сетне тя спря пред най-големия дъб, който момчето някога бе съзирало. Великанското дърво се извисяваше над тях като същинска кула — и също тъй дебело. Беше украсено с черепи, рога и закачени да съхнат кожи. Край него се сушеше риба. Наоколо имаше и върбови кошници. Малко по-встрани бликаше изворче. То сбираше водите си в малък вир, преди да потече надолу по хълма. Двамата пиха, а сетне Лел го отведе до дървото.

— Моят дом — каза тя и изчезна в ствола.

Тобин зина, чудейки се дали дървото не я е погълнало, но тя се показа и му направи знак да я последва.

Приближавайки се, той видя, че в ствола има цепнатина, достатъчно широка, за да може да се промуши през нея, без да се навежда. Вътре се таеше кухина, голяма почти колкото стаята му. Подът беше от отъпкана пръст. Гладкото сребристо дърво на стените изчезваше в мрак. Втора цепнатина на няколко ярда над вратата пропускаше достатъчно светлина, за да може Тобин да различи сламеник, покрит с кожи, огнена делва и малък железен съд. Последният изглеждаше досущ като онези, които използваше готвачката.

— Ти ли си направила това място? — попита той, забравяйки страха си отново, докато се оглеждаше. Това място беше дори по-добро от подземна стая.

— Не. Стара майка дърво отваря сърце, прави добро място. — Тя целуна дланта си и я допря до ствола, сякаш благодареше на дървото.

Лел настани Тобин върху сламеника и запали малък пламък в котела. Момчето остави зайчето до себе си, което се сви и започна да чисти муцуна с лапи. Жената се пресегна в сенките край вратата и извади кошница с диви ягоди и сплетен самун.

— Прилича на хляба, който готвачката направи онзи ден — забеляза Тобин.

— Тя добре готви — отвърна Лел, поставяйки храната пред него. — Казах ти, че ходи твой дом.

— Откраднала си хляба?

— Заслужила го, теб чака.

— Защо тогава никога не съм те виждал? — отново попита Тобин. — Как така никога не съм чувал за теб, след като си живяла тъй близо?

Жената метна шепа ягоди в устата си и сви рамене.

— Не искам ме виждат, не ме виждат. Сега оправим хекка.

Преди Тобин да е успял да възрази, Лел изтегли ножа си и сряза лъскавата черна нишка от врата на куклата. Тя се разгърна в тънък кичур коса.

— На мама. — Лел погъделичка бузата на Тобин с косата и я хвърли в огъня. Отново използвайки ножа си, тя разпори един шев от гърба на куклата и изтърси някакви кафяви засъхнали листа, които замени с пресни билки от една кошница. Сред тях момчето разпозна острите връхчета на розмарин и седефче.

От торбицата на колана си жената извади сребърна игла и конец и протегна ръка към Тобин.

— Нужна ми малко от твоя кръв, кийса, държи магия. Направи хекка твоя.

— Но тя вече е моя — протестира Тобин, отдръпвайки се назад.

Лел поклати глава:

— Не.

Тъй като не знаеше какво друго да прави, Тобин й позволи да убоде пръста му и да изцеди капка от кръвта му в тялото на куклата. Заши я отново, изправи я на коляното си и сбърчи нос във весела гримаса.

— Трябва лице, но ти това погрижи. Сега направи последно нещо. Малко нещо.

Напявайки си, Лел отряза кичур от косата му, натри космите с восък като тетива, сетне ги стегна около гърлото на куклата. Пръстите й умело спретнаха възел, който сякаш изчезна.

— Ти магьосница ли си?

Лел изсумтя и му подаде готовата кукла.

— Какво мислиш това?

— Просто… просто кукла? — отвърна Тобин, вече подозирайки, че не е.

— Винаги бъде магия — каза му жената. — Мой народ нарича това хеккамари. Вътре дух. Ти него познава.

— Демонът? — Момчето впери вцепенен поглед в куклата.

Лел му се усмихна тъжно.

— Демон, кийса? Не. Дух. Това твой брат.

— Нямам брат!

— Има, кийса. С теб роден, но умрял. Аз учи бедна ти мама направи това за бедната му мари. Той също чака. Дълго време. Ти каже: „Кръв, моя кръв. Плът, моя плът. Кост, моя кост.“

— Какво ще стане тогава?

— Него към теб привърже. Види го тогава. Той теб нуждае. Ти него нуждае.

— Не искам да го виждам! — извика Тобин, спомняйки си всички онези чудовищни форми, които си бе представял, че притежава демонът.

Лел протегна ръка и обгърна страната му с грубата си длан.

— Ти достатъчно се страхува. Сега бъде смел като воин. Теб предстоят неща, ти не знаеш. Винаги бъде смел, непрекъснато.

Да бъда винаги смел, като воин, помисли си Тобин. Чувствайки се далеч от смел, той зажумя и започна да шепти:

— Кръв, моя кръв… плът, моя плът…

— Кост, моя кост — тихо подсказа жената.

— Кост, моя кост.

Той почувства как демонът влиза в дъба и застава тъй близо, че ако се осмелеше, можеше да протегне ръка и да го докосне. Хладната ръка на Лел го докосна.

— Кийса, виж.

Тобин отвори очи и ахна. Момче, което изглеждаше досущ като него, бе приклекнало на няколко фута от тях. Ала това момче беше мръсно и голо, а безжизнената му черна коса висеше около лицето му.

Видях го в деня, когато мама… Тобин рязко прогони мисълта. Нямаше да мисли за онзи ден. Никога вече.

Другото момче се взираше в Тобин с толкова черни очи, че зениците не се виждаха.

— Изглежда също като мен — прошепна Тобин.

— Ти — той. Той — ти. Еднакви.