Куклата близнак

Сякаш в отговор, вратата на градината се отвори със скърцане на панти. Момчето зърна някаква дребна и тъмна фигура да се отдалечава по моста.

Той я последва, но скоро се озова насред гората, следвайки пътека, която лъкатушеше край реката. Пред себе си зърна полускрито от клоните движение — знаеше, че това е демонът.

Тобин го последва до една поляна, но там демонът изчезна. Луната се беше издигнала. Можеше да види две кошути, които пасяха сребристата, оросена трева. Те зашаваха с уши при появата му, но не избягаха. Момчето отиде до тях и погали меките им кафяви муцуни. Те притиснаха глави под ръката му, сетне изчезнаха в мрака на леса. В земята имаше дупка, напомняща на лисиче леговище, недалеч от мястото, където бяха пасли кошутите. Бе достатъчно голяма, за да може той да се промуши вътре, както и стори всъщност.

Дупката го отведе в стая, която много приличаше на майчиното му помещение на върха на кулата. Прозорците бяха отворени, но гледаха единствено към пръст и корени. Обаче пак беше светло, защото в средата на стаята имаше огън. Край него имаше маса с медени сладкиши и чаши с мляко, а до масата имаше стол. Тобин стоеше с лице към облегалката и можеше да види само, че на стола се е настанил някой с дълга черна коса.

— Мамо? — попита Тобин, примесил радост и ужас в гласа си. Жената започна да се обръща…

И той се събуди.

Полежа за миг, прогонвайки с мигане сълзите си, заслушан в тихото похъркване на Нари. Сънят изглеждаше тъй реален. Много силно му се искаше отново да зърне майка си. Искаше тя да се усмихва и да бъде мила. Искаше да седят край огъня и заедно да ядат сладко, както така и не бяха правили на никой от рождените му дни.

Той се омота по-плътно, чудейки се дали ще успее да продължи съня си. Внезапно частична мисъл го сепна.

Наистина беше оставил куклата в стаята за игра.

Тобин се измъкна от леглото, взе нощната лампа и отиде в съседната стая, чудейки се дали ще я завари в състоянието, в което я беше видял насън.

Но стаята не беше подредена. Всичко си лежеше по пода. Стараейки се да не гледа към опустошения град, момчето издърпа тежките гоблени встрани, търсейки куклата.

Нямаше я на мястото, където я беше изпуснал.

Обгърнал коленете си с ръце, той си представи как някой — Нари или може би Минир — я намира, поклаща неодобрително глава и я отнася. Щяха ли да му я върнат? Щяха ли да кажат на баща му?

Нещо го удари по главата и Тобин залитна настрани, потискайки в последния миг вика си.

Куклата стоеше на пода до него — със сигурност не се бе намирала там преди миг. Тобин не можеше да види демона, но можеше да усети, че е наблюдаван от далечния ъгъл.

Бавно, внимателно, Тобин взе куклата и прошепна:

— Благодаря ти.

Глава тринадесета

За да не рискува отново да изгуби куклата, Тобин я отнесе обратно в стаята си, прибра я в чувалчето и я мушна сред сандъка с дрехите си редом с пергаменти, стари играчки и второто си най-добро наметало.

Вече се чувстваше малко по-спокоен, но сънят, в който отиваше в гората, го споходи още три пъти през следващата седмица. И винаги свършваше, преди да е достигнал жената на стола.

Единствената им разлика с първия сън бе, че сега той връщаше куклата на майка си, знаейки, че тя ще му я пази в подземната си стая.

Мина още една седмица. Сънят го споходи отново, вложил такава реалистичност, че Тобин просто се почувства длъжен да провери дали наистина съществува подобно място. Това означаваше да излезе сам, което му беше изрично забранено, ала сънят го изискваше.

Той зачака търпеливо и видя шанса си през един горатински ден, когато слугите щяха да перат. Това означаваше, че всички ще да бъдат заети в кухненския двор. Тобин им помагаше цяла сутрин, носейки кофи с вода от реката, за да напълни казана, а после взе да носи и дърва за огъня. Източното небе, тъй ясно на зазоряване, сега заплашително помрачняваше над дърветата и всички бързаха да приключат преди идването на дъжда.

Тобин обядва с останалите, сетне помоли да го извинят.

Нари го прегърна и го целуна по челото. В последно време го прегръщаше повече от обичайното.

— Какво ще правиш самичък? Остани да ни правиш компания.

— Искам да поправя града. — Тобин притисна лице към рамото й, за да не види тя, че той лъже. — Мислиш ли… мислиш ли, че татко ще се ядоса, когато види?

— Не, разбира се. Не бих могла да си представя да се ядоса на тъй послушно дете. Нали така, готвачке?

Жената кимна над хляба и сиренето.

— Ти си всичко за него.

Лопатата за пепел край огнището се откачи от гвоздея си и рухна с шумно издрънчаване, но всички се престориха, че не е станало нищо.