Куклата близнак

Тобин бързо скри куклата зад гърба си, посрамен, че е бил заварен с нея, пък макар и от непозната. Освен това беше изплашен, забелязвайки дългия нож, който жената носеше на колана си. Тя не приличаше на арендаторите на баща му, освен това говореше странно.

Тя го дари с широка усмивка, на която липсваха няколко зъба.

— Виж какво имам, кийса. — Жената отмести ръце и той видя, че в скута й е свито малко зайче. Тя го погали по гърба. — Дойде види?

Тобин се поколеба, ала любопитството му надви предпазливостта. Изправи се и бавно отиде до непознатата.

— Погали я — каза жената. — Тя хареса.

Тобин погали животинчето по гърба. Козината бе мека и топла под ръката му. Също като кошутите от съня му — зайчето не изглеждаше уплашено.

— Тя теб хареса.

Да, помисли си Тобин, жената не говореше като хората от Алистън. Тъй като се беше приближил, узна още, че и миризмата й не е особено благоуханна. Но пък по някаква причина вече не се страхуваше от нея.

Скрил куклата под наметката си, Тобин коленичи и продължи да милва зайчето.

— Колко е мека. Кучетата не ми позволяват да ги галя.

Жената изцъка с език.

— Кучета не разбиране. — Преди Тобин да е съумял да я попита какво е искала да каже, тя продължи. — Аз чака дълго време теб, кийса.

— Не съм Кийса. Казвам се принц Тобин. Не те познавам, нали?

— Но аз теб познава, кийса Тобин. Познава и бедната ти мама. Ти носи нейно нещо.

Значи бе видяла куклата. Изчервявайки се, Тобин бавно я извади изпод наметалото. Жената я взе и му подаде зайката.

— Аз Лел. Не страхува се от мен. — Тя приглади куклата в скута си с изцапаните си пръсти. — Познава те роден. Наблюдава те.

Лел? Никога преди не беше чувал това име.

— Защо никога не си идвала в замъка?

— Идва. — Тя му намигна. — Не видяна.

— А защо не говориш правилно?

Тя закачливо го докосна по носа.

— Може би ти научи? Аз също учи. Чака научи, сред дървета. Самотно време, но аз чака. Готов учи?

— Не. Търсех… търсех…

— Мама?

Тобин кимна.

— Видях я в съня си. В стая под земята.

Лел тъжно поклати глава.

— Не нея. Това аз. За това мама не нужна.

Тобин се натъжи.

— Искам да си вървя.

Лел го потупа по бузата.

— То не далече. Но ти не си се само заблудил. — Потупа куклата. — Това ти създава проблеми.

— Ами…

— Зная. Ела, кийса.

Тя стана и закрачи сред дърветата, понесла куклата в ръка. Тобин нямаше избор.

Тъй като Риус и войниците ги нямаше, имаше по-малко за пране. Под заплахата от дъжд Нари и готвачката бързо изпраха дрехите и спалното бельо, а междувременно Минир разпъваше простори из залата.

Можаха да приключат така, че прането да не попречи на приготвянето на вечеря.

— Аз ще приготвя хляба — каза Нари, оглеждайки със задоволство капещите въжета. — Ще ида да питам Тобин дали иска да помага.

Истината беше, че след случилото се в стаята за игри, тя се притесняваше да оставя детето само за толкова дълго. Може би наистина духът бе причинил това — мисълта как Тобин бута онзи тежък гардероб я стресна до смърт — обаче Тобин бе този, когото бе видяла да мята играчки и гоблени, и който й бе разкървавил носа. Ставаше все по-трудно да се определи кое беше дело на духа и кое е извършило момчето в някой от пристъпите си. След смъртта на Ариани детето бе станало много странно, предпочитайки да бъде само. Дори се държеше, сякаш пазеше някаква голяма тайна.

Изкачвайки се, Нари въздъхна. Принцесата никога не бе представлявала истинска майка, може би, с изключение на последните месеци. А херцогът? Дойката поклати глава. Него никога не успяваше да го разбира, а след смъртта на съпругата му — още по-малко. Никой не можеше да вини Тобин, че расте особняк.

Откри Тобин коленичил край модела си. Косата му бе увиснала пред лицето — беше се надвесил и поправяше някакво корабче.

— Искаш ли да ми помогнеш с печенето, миличък? — попита тя.

Тобин поклати глава, мъчейки се да намести обратно малката мачта.

— А искаш ли аз да ти помогна?

Той отново поклати глава и се извърна, за да вземе нещо край себе си.

— Както искаш, господин Мълчание. — Хвърляйки му последен привързан поглед, дойката се отправи обратно към кухнята, размишлявайки какъв хляб да приготви днес.

Не чу как корабът пада на земята в празната стая зад нея.

Тобин бе гушнал зайчето и следваше Лел все по-навътре в гората. Самият той не виждаше никаква пътека, ала жената вървеше сред дърветата с огромна увереност. Лесът стана по-мрачен. През живота си момчето не беше съзирало толкова огромни стволове дъбове и ели. А в подножието им растяха гаултерии, пафиопедилиуми и лилави трилиуми с неприятна миризма.

Вървейки, Тобин разглеждаше Лел. Тя беше само малко по-висока от него. Косата й беше черна като на майка му, но груба и къдрава, примесена със сиво.

Вървяха дълго. Не му се искаше да навлиза толкова дълбоко и гората, не и с нея, но тя държеше куклата. Дори не се обръщаше, за да види дали я следва. Прогонвайки нови сълзи, Тобин си обеща, че повече никога няма да идва сам.