Куклата близнак

— Близнаци? — В Алистън бе виждал близнаци.

— Да.

Демонът се озъби към Лел в безшумно просъскване, сетне се премести, за да приклекне от другата страна на огъня. Зайчето отново скочи в скута на Тобин край куклата и продължи да се мие.

— Той не те харесва — каза й Тобин.

— Мрази — съгласи се Лел. — Твоя мама го има. Сега ти го има. Пази хеккамари или той изгубен. Той теб нуждае, помага ти.

Притеснен от немигащия поглед на демона, Тобин се сви по-близо до жената.

— Защо е умрял?

Лел сви рамене:

— Кийса умира понякога.

Призракът приклекна по-ниско, готов да скочи към нея. Тя не му обърна внимание.

— Но… Но защо не е отишъл при Билайри? — продължи Тобин. — Нари казва, че когато умрем, отиваме при портите му и той ни води до Астелус, който ни отвежда до земите на мъртвите.

Лел отново сви рамене.

— А как се казва? — попита момчето, изоставяйки предната тема.

— Мъртви не носи име.

— Трябва да го наричам някак.

— Нарича го брат. Той това.

— Брат? — Призракът продължаваше да се взира в него и Тобин потръпна. Това беше далеч по-зле от времето, когато не можеше да го вижда. — Не искам да ме гледа през цялото време. Освен това ме напада! Строши града ми!

— Вече не прави така, сега ти носи хеккамари. Ти каже му маха се, той маха се. И също го повика — с думи, кои аз ти казала. Кажи ги пак, аз види, че ги знаеш.

— Кръв, моя кръв. Плът, моя плът. Кост, моя кост.

Призрачното момче трепна и се прокрадна по-близо до Тобин, който ужасено се дръпна назад, изпускайки зайчето.

Лел го прегърна и се засмя.

— Той няма те нарани. Кажи му се маха.

— Върви си, братко!

Духът изчезна.

— Мога ли да го накарам да изчезне завинаги?

Внезапно сериозна, Лел сграбчи ръката му.

— Не! Теб нужен ти, казала. — Тъжно поклати глава. — Помисли колко самотен. Той също мъчно за мама, както теб мъчно. Тя прави хекка, грижи се него. Тя умира. Няма кой грижи. Сега ти грижи.

На Тобин това никак не му харесваше.

— Какво да правя? Трябва ли да го храня? Да му давам дрехи?

— Духове се хранят с око. Трябва бъде с хора. Той така изглежда заради мама. Тя болна, не могла по-добре грижи. Ти го повика, остави го да гледа, да не бъде самотен и гладен. Ти направи това, кийса?

Тобин не можеше да си представи как умишлено повиква призрак, но много добре разбираше какво е да бъдеш самотен и изоставен.

Той въздъхна и отново прошепна думите.

— Кръв, моя кръв. Плът, моя плът. Кост, моя кост.

Брат му изникна край него. Погледът му беше все така мрачен.

— Добре! — каза Лел. — Ти и дух… — Тя сключи показалци.

Тобин изучаваше намръщеното лице, тъй прилично на неговото и все пак различно.

— Той ще ми бъде ли приятел?

— Не. Остане, какъв и преди. Много по-лошо било, преди мама ти направи хеккамари. — Тя отново направи знака с показалците си. — Вие род.

— Нари и татко ще могат ли да го виждат, когато го повикам?

— Не, освен ако няма око. Или той иска.

— Но ти можеш да го виждаш.

Лел потупа челото си.

— Аз има око. Ти също? Вижда го малко? — Тобин кимна. — Те него познава, без види. Татко. Нари. Старец на врата. Те знае.

На Тобин му се стори, че някой внезапно го е сграбчил и е изстискал целия въздух от дробовете му.

— Те знаят кой е демонът? Че имам брат? Защо не са ми казали?

— Те не готови. Ти пази тайна. — Тя го потупа над сърцето. — Те не знае хеккамари. Само мама и аз. Ти я пази, никому не я показва!

— Но как? — Ето че Тобин отново се връщаше при първоначалната си дилема. — Непрекъснато й намирам нови скривалища, но…

Лел се изправи и пое към вратата.

— Твоя, кийса. Ти носи я. Сега отива вкъщи.

Брат му тръгна заедно с тях — понякога ги водеше, понякога ги следваше. Привидно вървеше, но нещо в походката не изглеждаше напълно нормално, макар Тобин да не можеше да определи какво.

След изненадващо кратко време зърна кулата да се издига над дърветата.

— Значи не живееш далеч от нас! — възкликна той. — Може ли пак да ти дойда на гости?

— След време, кийса. — Лел спря под една бреза. — Твой баща не хареса, че ти ме познава. Ти скоро има нов учител. — Тя отново допря длан до бузата му и с палеца си очерта някакъв знак върху челото му. — Ти бъде велик воин, кийса. Тогава спомни си, че аз помогнала?

— Да — обеща Тобин. — И ще се грижа за брат си.

Лел го потупа по бузата. Устните й сякаш не помръдваха, когато тя изрече:

— Ще сториш всичко, което трябва да бъде сторено.

Тя се обърна и изчезна сред леса толкова бързо, че Тобин дори не беше сигурен накъде е поела. Но брат му още беше с него, наблюдавайки го със същия ужасяващ взор. Без Лел старите му страхове нахлуха обратно.

— Върви си! — бързо нареди момчето. — Кръв, моя кръв; плът, моя плът; кост, моя кост!

За негово облекчение духът се подчини, изчезвайки като пламъка на духната свещ. Но въпреки това Тобин бе сигурен, че го усеща да върви след него.

Служейки си с кулата като ориентир, той откри реката и забърза по брега към задната част на замъка. Откъм кухнята и двора долитаха обичайните вечерни звуци. Успя да се вмъкне незабелязан, в залата също нямаше никого. Успешно се озова в стаята си.