Куклата близнак

Освобождавайки се от прегръдките на Нари, Тобин изтича горе и зачака край прозореца си, докато не чу, че всички отново са излезли на двора. Тогава, скрил куклата под най-дългото си наметало, той отново се промъкна долу и се измъкна през предната врата. Отчасти очакваше по вълшебен начин да се озове направо в гората, както ставаше в съня му, ала наместо това просто се озова край стената. Когато вратата се затвори зад него, Тобин застина за миг, осъзнавайки какво се кани да направи. Ами ако Нари откриеше, че го няма? Ами ако се натъкнеше на дива котка или вълк?

Вятърът погали лицето му с аромата на задаващ се дъжд. Песента на червеношийките също предвещаваше буря. Някъде из дърветата се обаждаха гълъби.

Вратата на кухненския двор все още беше отворена. Минавайки, можа да види Нари и готвачката. Те се смееха, разбърквайки казана с дървените си лопати. Тобин се чувстваше странно да ги наблюдава от това място.

Той продължи, отминавайки стената край кулата. Държеше очите си сведени надолу, когато мина покрай камъните, сред които майка му бе намерила смъртта си.

Най-сетне достигна дърветата. Едва сега му хрумна, че всъщност няма никаква представа къде трябва да иде — в сънищата му го водеше демонът. Но тъй като в съня му имаше река, той реши да следва тази и да се надява. Поспря да провери позицията на слънцето, както го беше учил Тарин. Днес не беше особено лесно, защото то почти не се различаваше сред облаците.

И реката е добър път, помисли си той. Трябва само да я последвам.

Никога не беше идвал тук. Брегът беше стръмен, дървета растяха много близо до реката. За да следва лъкатушещата й снага, на Тобин му се налагаше да се катери по камъни и да се промушва през върбалаци и елшаци. В ниските места откриваше следи от животни в калта и се оглеждаше нервно за дебнещи диви котки. Не откри такива, но пак му се искаше да беше си взел лъка.

Междувременно небето помрачня още повече, вятърът започна да разклаща клоните. Птиците се бяха умълчали, само някакви гарвани се обаждаха наоколо. Ръката на Тобин изтръпна от носенето на куклата. Помисли си за всички скривалища, които бе виждал по време на разходките си с Тарин, ала малкото дупки, които откри сега, до една бяха влажни. Пък дори и да намереше сухо скривалище, щеше да му се налага да излиза тайно, за да посещава куклата, а не беше сигурен дали ще се осмели. Тази мисъл бе сподирена от осъзнаването, че не искаше да се разделя с нея.

Затова по-добре да продължи с търсенето на онази скрита стая.

Ала нищо не приличаше на това, което бе видял в съня си. Нямаше полянка, нито дружелюбни животни, само камъни, заплитащи краката му корени, малки хапещи мушици, които досадно жужаха в ушите му, а също и кал, щедро решила да напълни обувките му. Почти беше готов да се откаже, когато попадна на пътечка, отвеждаща към растящи на по-високо място борове.

Тук беше много по-лесно да се върви. Момчето стъпваше по дебел килим ароматни иглички, поглъщащ шума от стъпките му. Крачеше енергично, уверен, че тази пътечка ще го отведе до поляната и кошутите. Но вместо това тя ставаше все по-бледа, докато най-накрая не изчезна съвсем. Обръщайки се, Тобин не можа да види обратния си път. Краката му не бяха оставили следи. Вече дори не чуваше шума на водата, само меките удари на дъжда по клонките. Накъдето и да тръгнеше, всичко му изглеждаше еднакво. Малките късове небе, които можеше да види, бяха монотонно сиво без никаква следа от слънце.

Вятърът бе утихнал и беше станало задушно. Мухи с големи зелени очи се присъединиха към облаците комари, хапейки го по врата и зад ушите. Дотук с приключението. Тобин се беше изгубил, беше му топло и се чувстваше уплашен.

Отчаяно се огледа, но пак не откри пътеката. Накрая, примирен, той приседна на един камък, чудейки се дали Нари вече е открила липсата му.

Тук беше тихо. Дочу се ядосаният зов на червена катерица. Някакви дребни създания шумоляха из храсталаците около него. Малки черни мравки се катереха из иглиците в нозете му, понесли яйца и парченца листа. Изтощен, Тобин се приведе напред, за да ги разгледа. Една от тях носеше крак на бръмбар между челюстите си. Дълга черна змия, дебела колкото китката му, изпълзя от дупката си под недалечно дърво и мина край крака му, без да го удостои с никакво внимание. Можеше да чуе различните звуци, издавани от капките, когато падаха върху сухи листа, растения, камъни и иглиците върху земята. Нервно се запита какъв ли звук издаваха лапите на дива котка върху борови иглички — ако изобщо издаваха звук.

— Смятах, че може би ще дойдеш днес.

Тобин едва не падна от камъка при рязкото си обръщане. Дребна, чернокоса жена седеше на мъхест пън на няколко ярда от него, сключила ръце в скута си. Беше много мърлява и носеше окъсана кафява рокля, украсена с животински зъби. Ръцете и босите й крака бяха изцапани. В дългата й, къдрава коса се бяха заплели клонки и листа. Тя му се усмихваше, но черните й очи не криеха подигравка.