Куклата близнак

— Ще останем ли, за да понаучим нещо?

— Не. — Айя бързо го задърпа със себе си. — Прекалено е опасно. Може да наблюдават.

Измъкнаха се от града през най-тъмните улички и се отправиха към дъбравата, за да приберат нещата си. Но когато Аркониел посегна към амулетите, наставницата му поклати глава. Тях оставиха там и продължиха по пътя. Дълго време и двамата мълчаха.

— Само осем магьосника можаха да направят това, Аркониел, осем! — избухна в един момент Айя. Гласът й трепереше от гняв. — А ние не можехме да сторим нищо. Вече започвам да разбирам. Третата Ореска, която Оракулът ми показа — това беше дворецът на голям магьоснически съюз в сърцето на красив град. Щом осмина можаха да извършат злото, което видяхме, помисли каква добрина биха могли да сторят сто. Кой би могъл да ни спре?

— Като във Великата война — каза Аркониел.

Айя поклати глава.

— Този съюз е просъществувал само до края на войната и е бил наложен от ужасна опасност. Представи си какво бихме могли да сторим в мир и достатъчно време за работа! Представи си знанието, което ние двамата сме събрали от пътуванията си, слято с това на стотица други магове. Спомни си бедните деца на Виришан. Представи си ги как растат в подобно място, пратени там неосакатени, работейки под надзора не на един наставник, а на десетки — и с цели библиотеки мъдрост.

— Ала вместо това същата тази сила е използвана, за да ни дели.

Айя се взираше в далечината. Осветяваното й от звездите лице бе неразгадаемо.

— Глад. Болести. Грабители. А сега и това. Понякога, Аркониел, ми се струва, че Скала е жертвен бик, предназначен за оброк на Сакор. Само че вместо да бъде посечен с един чист удар на меч, в тялото му се забиват отново и отново мънички остриета, докато той не отслабне и не рухне. — Тя мрачно се обърна към Аркониел. — А отвъд морето е Пленимар, надушвайки кръвта като вълк.

— Сякаш Нирин е имал същото видение, но го е обърнал обратно — промърмори Аркониел. — Защо му е на Светлоносителя да прави това?

— Видя жреца на бесилото, момчето ми. Наистина ли мислиш, че Илиор го напътства?

Глава дванадесета

Пролетта премина в лято — поляната под замъка отново се покри с маргаритки и върбовки. На Тобин много му се искаше да излезе да язди, но Минир беше болен, а нямаше с кого другиго да иде, затова момчето трябваше да се задоволи с разходките с Нари.

Вече беше прекалено голям, за да си играе в кухнята под надзора на жените, но Нари не го пускаше да излиза сам на двора на казармите, за да се упражнява, ако някой от слугите не беше свободен да иде с него. Готвачката беше единствената в къщата, която разбираше от стрелба с лък и езда, но пък беше прекалено стара и дебела, за да му помогне с нещо различно от съвет.

Все още пазеше пергаментите и мастилото, останали от майка му, но те носеха прекалено мрачни спомени. Тобин започна да прекарва повече време в стаята на третия етаж, в компанията на куклата и демона. Понякога дялкаше с ножа, който Кони му беше дал, оформяйки парчета бор или кедър, задигнати от купчините с дърва. Уханното дърво сякаш криеше в себе си форми, които ножът единствено трябваше да открие. Потънал в мисли как да издяла ухо, крак или перка, Тобин успяваше да забрави колко е самотен.

Но често просто седеше, оставил куклата в скута си, чудейки се какво да прави с нея. Не беше полезна като меч или лък. Празното й лице го натъжаваше. Помнеше как майка му си говореше с нея, ала той не можеше да стори и това, защото гласът му още не се беше възвърнал. Той седеше, стискайки крайниците на куклата, за да напипа мистериозните бучки и остри парченца вътре, ала все още не можеше да си припомни защо принцесата му бе дала тази странна, опърпана играчка. Но пак намираше утеха от притежанието й — куклата му напомняше, че Ариани го беше обичала, пък дори и малко.

Някой беше сменил вратата към кулата. Това радваше Тобин, без самият той да знае защо. Всеки път, когато се качваше горе, винаги се уверяваше, че е заключена добре.

Заставайки пред нея един ден, момчето бе споходено от необяснимото усещане, че майка му се намира от другата й страна, взирайки се в него през дървото. Тази мисъл го прободе със страх и копнеж, засилвайки се с всеки изминал ден, докато не започна да му се струва, че може да я чуе как се движи в кулата, как се качва и слиза по стълбите, шумолейки с роклята си, или плъзга ръце по вратата в търсене на резе. Усилено се опитваше да си я представи мила и зарадвана, ала често му се струваше, че тя е разгневена.

Мрачният образ надвисна над въображението му като сянка. Една нощ той сънува, че тя протяга ръце изпод вратата и го издърпва при себе си — като лист пергамент. Демонът също беше там. Двамата го повлякоха нагоре по стълбите, към отворения прозорец, гледащ към планините, за да…

Събуди се с мятане в ръцете на Нари, но не можеше да й обясни какво го беше ужасило. Знаеше само, че вече не иска да се качва горе.