Куклата близнак

Тарин и Кони го научиха как да се ориентира сред дърветата и по позицията на слънцето. Сред едни камънаци бяха намерили гнездо на змии, все още замаяни от зимния си сън. Младият войник беше му показал как по формата на главата им се познава дали са отровни. Тарин му показваше пътеките и дирите на обитателите на гората. Срещаха се предимно заешки, лисичи и еленски следи. Но един ден, докато вървяха сред гората, Тарин внезапно се приведе към парче мека земя.

— Виждаш ли? — каза той, сочейки към отпечатък, по-голям от ръката му. Приличаше на кучешки, ала беше по-объл. — Това е дива котка. Ето защо си играеш в двора, момчето ми. Толкова голяма котка с малки би те смятала за хубав улов.

Съзирайки разтревожения поглед на Тобин, той се изкикоти и разроши косата му.

— Денем е малко вероятно да срещнеш една, а с идването на лятото те се оттеглят обратно в планините. Но не би искал да бъдеш тук сам нощем.

Тобин охотно попиваше всички тези уроци. Самият той също получаваше известни наблюдения: подканящата кухина под паднало дърво, спотаени скали, сенчеста дупка под канара — все отлични скривалища за кукла. За пръв път се зачуди какво ли би било да се разхожда и изследва тук сам.

Понякога баща му също идваше с тях, но тогава Тобин се чувстваше неловко, защото херцогът почти не говореше. По-голямата част от времето си Риус прекарваше в стаята си, точно както Ариани бе правила.

Тобин се промъкваше до вратата на баща си и притискаше ухо до нея, раздиран от желанието нещата да бъдат както някога. Преди.

Веднъж Нари го видя там и коленичи до него, прегръщайки го.

— Не се тревожи — прошепна му тя, галейки го по бузата. — Мъжете тъжат сами. Той скоро ще се оправи.

Но и когато диви цветя покриха поляната като килим, Риус продължи да прилича на сянка.

Към края на литион пътищата отново бяха сухи. В пазарния ден готвачката и Нари взеха Тобин със себе си до Алистън, смятайки, че той ще се радва да язди Госи край тях. Тобин бе поклатил глава в знак, че не иска да отиде, но Нари беше настояла.

Из поляните около градчето агънца пасяха под надзора на деца, а полята овес и ечемик приличаха на топли вълнени одеяла, с които се е загърнала земята. Край пътя цъфтяха диви минзухари и те спряха да наберат за светилището.

Алистън вече не привличаше Тобин. Той не обръщаше внимание на останалите деца и нито веднъж не си позволи да погледне към кукли. Добави цветята към струпаните около колоната на Дална и търпеливо зачака възрастните да си свършат работата.

Привечер завариха херцога на двора, подготвящ се да замине с хората си. Тобин скочи от коня и изтича до баща си.

Риус го хвана за раменете.

— В столицата се нуждаят от мен. Ще се върна! Веднага щом мога.

— Аз също, принце — обеща Тарин. Той изглеждаше по-тъжен от херцога.

Нужен си ми тук! — искаше да изкрещи Тобин. Ала думите все така отказваха да дойдат, освен това трябваше да извърне лице, за да не видят сълзите му. Със спускането на мрака баща му замина, оставяйки го по-самотен от когато и да било.

Глава единадесета

Айя и Аркониел прекараха последните зимни месеци точно до Илеар, гостувайки на магьосница на име Виришан. Никакви видения не управляваха живота й, само целта, която си беше поставила сама — да намира и приютява благословените деца на бедните. Тя имаше петнадесет млади ученика, голяма част от които бяха жестоко осакатени или бити от невежите, сред които бяха имали нещастието да се родят. Мнозина от тях нямаше да се превърнат в големи магьосници, но и техните скромни умения биваха търпеливо насърчавани от покровителката им. В замяна на подслона, Айя и Аркониел й помагаха, а на тръгване първата й бе дала едно от камъчетата си.

Когато времето се проясни, двамата се отправиха към Силара, където Айя бе уредила пътуването им на юг. Стигнаха точно преди залез, срещайки необичаен брой хора по пътя. Всички се бяха отправили към малкия пристанищен град.

— Какво става? — обърна се Айя към един фермер. — Панаир ли има?

Мъжът с недоверие погледна към сребърните й амулети.

— Не. Клада, струпана с такива като теб.

— Гоначите са тук? — попита магьосницата.

Мъжът се изплю през рамо.

— Да. Доведоха със себе си шайка изменници, осмелили се да говорят против властта на краля. Най-добре днес се дръж настрана от Силара.

Селянинът беше прав, разбира се, ала Айя не възнамеряваше да слуша съвета му.

— Светлоносителят ни е предоставил тази възможност — обърна се тя към Аркониел. — Искам да видя какво правят, докато още сме им непознати. А за последното ще трябва да се погрижим. Свали си амулета.

Двамата напуснаха пътя и се отправиха към малка дъбрава на върха на хълм. Там, защитени от кръг камъни и сигли, те оставиха амулетите и всичко останало, което ги издаваше като магьосници. Айя запази само торбата.

Смятайки, че пътните им дрехи няма да събудят подозрение, те продължиха към Силара.