Куклата близнак

Не помнеше да я е скривал под дрехите си, всъщност не помнеше нищо, но сега я скри под завивките, избутвайки я в самия край на леглото с крака, отбелязвайки си, че скоро трябва да потърси по-добро скривалище. Знаеше, че е лошо до я пази, че е срамно за едно момче, което щеше да стане воин, да се нуждае от кукла, но въпреки това я скри, изгарящ от срам и копнеж.

Може би в крайна сметка майка му му я беше дала.

Тобин отново се унесе и неспирно засънува как тя му дава куклата. Всеки път се усмихваше, казвайки, че това е най-доброто й произведение.

Глава десета

Накараха Тобин да остане на легло два дни. По-голямата част от времето той проспа, унесен от дъжда, който трополеше тихо по капаците, и ръмженето на реката, която чупеше леда си.

Понякога, в просъница, си мислеше, че майка му е в стаята с него, изправила се пред таблата на леглото, стиснала до болка ръце — по онзи начин, както когато бе видяла краля. Тобин беше толкова сигурен, че тя е там, че дори можеше да чуе дишането й, ала когато отвореше очи, нея я нямаше.

Демонът обаче беше тук. Усещаше го да се навърта наоколо през цялото време. Нощем момчето се притискаше силно до Нари, опитвайки се да се престори, че не усеща вторачения му поглед. Но демонът нито веднъж не го нападна, нито строши нещо.

Следобеда на втория ден вече бе буден и неспокоен. Нари и Тарин му правеха компания, разказваха му истории и му носеха малки играчки, като че беше бебе. Останалите слуги също идваха, за да го потупат по ръката или да го целунат по челото.

Само баща му не идваше. Когато Тарин обясни, че той трябвало да се върне в Еро заедно с краля, Тобин усети буца в гърлото си, но не намери сълзи, за да заплаче.

Никой не говореше за майка му. Той се чудеше какво ли е станало с нея, след като бе отишла в кулата, но не можеше да попита. Всъщност въобще не му се говореше. Затова той пазеше мълчание, дори и когато се опитваха да го накарат да говори. Вместо това се занимаваше с восъка си или просто се мушваше под завивките, изчаквайки посетителите да си идат. В моментите, които оставаше сам, вземаше куклата от новото й скривалище зад гардероба и просто я държеше, гледайки към празния кръг плат, където би трябвало да има лице.

Естествено, че той си има лице. Най-красивото…

Но нищо у тази кукла не беше красиво. Тя беше грозна. Пълнежът се беше разместил. В неравните крайници усещаше някакви остри парченца. Зацапаната муселинова кожа беше многократно кърпена. Обаче все пак откри нещо ново — тънка, лъскава черна корда бе стегната здраво около врата, толкова здраво, че можеше да се види само ако наведеше глава силно назад.

Макар куклата да беше грозна, на Тобин му се струваше, че долавя аромата на цветя, който майка му беше носила през последните няколко щастливи седмици — и това беше достатъчно. Ревниво я пазеше. Когато на третия ден най-сетне му разрешиха да стане, той отново й промени скривалището, отнасяйки я в дъното на сандъка на стаята за игра.

Отново беше застудяло и навън валеше суграшица. Бе притъмняло и стаята изглеждаше мрачна и неприветлива. Имаше прах върху пода и върху плоските покриви на дървените къщи. Малките дървени люде лежаха пръснати из дворцовия кръг като жертвите на чумата, за които баща му беше писал. Застанал в ъгъла, войникът стол сякаш му се подиграваше, затова Тобин го разглоби — метна плаща в празния гардероб, а шлема скъта в сандъка.

Отиде до масата край прозореца и внимателно докосна принадлежностите за писане, които с майка му бяха споделяли — пергаменти, пясъчница, ножове за подостряне и пера. Бяха преминали почти половината азбука. Листове с написани от ръката на майка му големи отчетливи букви го очакваха да се упражнява. Тобин взе един и го подуши, надявайки се тук също да долови уханието й, но листът миришеше само на мастило.

Когато баща му се върна след няколко дни, суграшицата бе отстъпила мястото си на пролетен дъжд. Херцогът изглеждаше странен и тъжен. Никой не знаеше какво да му каже, нито дори Тарин. След вечеря Риус отпрати всички и седна край камината, сложил Тобин върху коляното си. Известно време баща му мълча.

Сетне той повдигна белязаната му брадичка, за да погледне лицето му.

— Не можеш ли да говориш, дете?

Тобин бе поразен да види сълзи, стичащи се към черно сребърната брада на баща му. Не плачи! Воините не плачат, помисли си той, ужасен да види баща си да ридае. Чуваше думите в главата си, но не можеше да ги облече в звук.

— Няма значение. — Баща му го прегърна и Тобин отпусна глава върху широката гръд, слушайки как бие сърцето му и доволен, че не му се налага да вижда сълзите. Може би заради това баща му беше отпратил всички — за да не го видят.

— Майка ти… Тя беше болна. Рано или късно ще чуеш хората да казват, че е била луда. Това наистина беше така. — Херцогът замлъкна и Тобин го усети да въздъхва. — Това, което е направила в кулата… Било е заради лудостта. Наследила я е от майка си.