Куклата близнак

Кухненската врата беше отворена и с приближаването си той можа да чуе Нари да казва:

— Какво прави кралят тук след толкова години?

— Дошъл е да ловува, поне така твърди — отговори Тарин. — Вече почти бяхме стигнали Еро, когато Риус спомена какъв добър лов на елени става по тези места. Кралят го взе за покана. Напоследък по-често му хрумват подобни прищевки…

Кралят! Тобин забрави за ябълката и затича обратно, мислейки за малката дървена фигурка в кутията — Вуйчо ти. Възхитено се чудеше дали гостът ще носи златната си корона и дали ще му позволи да подържи меча на Герилейн.

Майка му все още стоеше край прозореца.

— Кой дойде, детето ми?

Тобин изтича до нея, но в далечината още не се виждаха други конници. Той се стовари в стола си, дишайки тежко.

— Татко е изпратил Тарин напред… Кралят… Кралят идва… Той и татко…

— Ериус? — Ариани се сви до стената, стиснала куклата си. — Идва тук? Сигурен ли си?

Студеното, гневно присъствие на демона обгърна Тобин — толкова силно, че му беше трудно да диша. Пергаменти и мастилници отхвърчаха от масата, разпилявайки се по прашния под.

— Мамо, какво има? — попита той, внезапно изплашен от погледа й.

Със сподавен вик тя се стрелна към него и наполовина го изнесе, наполовина го извлече от стаята. Демонът беснееше около тях, завихряйки тръстики и откъсвайки лампи от куките им. В коридора тя спря, оглеждайки се бясно, сякаш търсеше някакъв път за бягство. Тобин се стараеше да не изскимти от болката, причинена му от впилите се в ръката му пръсти.

— Не, не, не! — мърмореше тя. Празното, мръсно лице на куклата надничаше изпод ръката й.

— Мамо, боли ме. Къде отиваме?

Но тя не го слушаше.

— Не отново. Не! — прошепна тя, повеждайки го към стълбището за третия етаж.

Тобин започна да се дърпа.

— Не, мамо, не искам да се качвам горе!

— Трябва да се скрием! — просъска тя, сграбчвайки го за раменете. — Тогава не успях, а трябваше. В името на Квартата, щях, но те не ми позволиха. Моля те, Тобин, ела с мама. Няма време!

Тя го повлече по коридора към стълбището на кулата. Тобин отново понечи да се отскубне, но невидими ръце блъснаха гърба му. Вратата се разтвори пред тях, удряйки се в стената с такава сила, че една от дъските й се нацепи.

Паникьосани птици пърхаха около тях. Принцесата отведе Тобин в стаята на върха. Нейната врата се затръшна сама, а една маса прелетя през стаята, пропускайки рамото на момчето на косъм, за да се притисне до прага, отрязвайки пътя му за бягство. Прашни гоблени отхвърчаха от стените. Прозорците се отвориха широко. От всички страни нахлу слънчева светлина, ала стаята си остана мрачна и мъртвешки студена. Отвън дочуха голяма група ездачи да се задава по пътя.

Ариани пусна Тобин и започна трескаво да крачи из помещението, притиснала ръка към устата си. Момчето трепереше край счупената маса. Това беше майката, която познаваше най-добре — нараняваща и непредсказуема. Всичко останало бе представлявало лъжа.

— Какво ще правим? — виеше тя. — Той ни намери отново! Може да ни намери навсякъде! Трябва да избягаме! Лел, кучко, ти ми обеща…

Звънтенето на сбруи стана по-силно и принцесата се стрелна към прозореца, гледащ към предния двор.

— Твърде късно! Вече е тук! Как е успял? Как е успял?

Тобин се промъкна до нея, за да надникне. Баща му и група непознати с алени наметала точно слизаха от конете. Един от тях носеше златен шлем, който сияеше на слънцето като корона.

— Това ли е кралят, мамо?

Ариани го дръпна назад, притискайки го толкова близо, че лицето му бе притиснато към куклата. Тя миришеше на плесен.

— Запомни го — прошепна майка му, треперейки. — Запомни убиеца! Баща ти го е довел тук. Но този път той не ще те получи.

Принцесата го завлече до срещуположния прозорец, онзи, от който се откриваше гледка на запад към планините. Демонът обърна нова маса, разсипвайки без усти кукли по пода. Майка му рязко се извъртя при звука, при което Тобин си удари главата в ръба на каменния перваз толкова силно, че се замая. Почувства как пада, почувства как майка му отново го повдига, почувства слънце и вятър върху лицето си. Отваряйки очи, той се намери върху перваза, високо над замръзналата река.

Точно като последния път, когато го беше довела тук.

Но този път майка му бе приклекнала на перваза до него, обърнала насълзен лик към планините. Беше сграбчила гърба на туниката му и се мъчеше да го издърпа.

Тобин бясно се дърпаше назад, търсейки да се вкопчи в каквото и да е — рамката на прозореца, ръката на майка си, облеклото й — и чувстваше, че започва да губи равновесие. Виждаше тъмната вода да се движи като мастило под леда. Умът му скочи напред. Дали ледът щеше да се строши, когато паднеше отгоре му?

Тогава майка му изпищя и политна надолу. Роклята и дивната й черна коса се разгърнаха около нея. За частица от мига очите им се срещнаха и на Тобин му се стори, че го разтърсва мълния, съединявайки сърцата им.

Сетне някой го сграбчи за глезена, дръпвайки го рязко назад. Той си удари брадичката във външната част на перваза и потъна в мрак, примесен с вкуса на кръв.