Куклата близнак

Риус и кралят точно се канеха да поведат конете си, когато дочуха писък да разкъсва замъка.

— В името на пламъка! Това да не е онзи твой демон? — възкликна Ериус, оглеждайки се разтревожено.

Ала херцогът знаеше, че демонът няма глас. Разбутвайки останалите, той се втурна към портата, вече съзирайки в съзнанието си това, което трябваше да предвиди, което щеше да вижда отново и отново насън през остатъка от живота си: Ариани на най-горния прозорец, който би трябвало отдавна да е запечатан, виждайки сиянието на братовия шлем в поляната, решавайки…

Той тичаше с препъване край реката, прекосявайки последния завой на крепостната стена. Тогава спря и нададе измъчен вой при вида на босите бели крака, стърчащи между два камъка край реката. Риус изтича до нея и дръпна роклята й, отметнала се нагоре от падането. Поглеждайки към извисяващата се пред него кула, видя само един прозорец. Капаците бяха отворени.

При падането бе счупила гърба си, а главата й се беше пукнала от сблъсъка с леда. Черна коса и червена кръв обгръщаха челото й в ужасяваща корона. Красивите й очи бяха отворени, застинали в израз на мъка и бяс. Дори и в смъртта си, тя го винеше.

Потръпвайки от този поглед, Риус отстъпи назад в ръцете на краля.

— В името на пламъка — промълви Ериус, взирайки се в нея. — Бедна ми сестрице, какво си направила?

Херцогът притисна юмруци към слепоочията си, за да сдържи желанието да го удари в лицето.

— Кралю — успя да промълви той, рухвайки до трупа, — сестра ти е мъртва.

Тобин помнеше как пада. Постепенно идваше в съзнание и установи, че под себе си има под. Инстинктивно се притисна към него, прекалено ужасен, за да помръдне. Някъде наблизо отекващи гласове говореха едновременно, ала не можеше да разбере думите им. Не знаеше къде се намира или как се е озовал тук.

Най-сетне успявайки да отвори тежките си клепачи, той установи, че се намира в кулата. Тук беше тихо.

Демонът беше с него. Никога не беше го усещал толкова силно. Но същевременно в излъчването му имаше и нещо различно, макар Тобин да не можеше да определи какво.

Чувстваше се много странно, сякаш сънува, ала болката в брадичката му показваше, че това не е така. Когато се опита да си припомни как се е озовал тук, умът му се изпълни с объркано жужене, сякаш главата му беше пълна с пчели.

Допряната до студения каменен под буза го болеше. Момчето извърна глава на другата страна и зърна празното лице на майчината кукла, лежаща само на инчове от протегнатата му ръка.

Къде ли можеше да е тя? Майка му никога не оставяше куклата си.

Татко няма да ми позволи да я задържа, помисли си. Ала внезапно я искаше повече от всичко на света. Бе грозна, през целия си живот я беше мразил, ала сега протегна ръка, спомняйки си как майка му казваше привързано: тази е най-красивата, която съм правила. Сякаш бе изрекла думите на глас.

Къде е тя?

Когато се изправи и прегърна куклата, жуженето в главата му стана по-силно. Беше малка, недодялана и прекалено твърда на допир, но въпреки това съумяваше да го успокои. Оглеждайки се замаяно, с изненада се видя приклекнал край една счупена маса в другия край на стаята. Ала този Тобин беше гол, мръсен и ядосан и лицето му беше покрито със сълзи. Този Тобин не държеше кукла. Той все още притискаше ушите се с две ръце, за да не допусне нещо, което и двамата не искаха да си спомнят.

Нари изпищя и притисна длан към устата си, когато херцогът с олюляване пристъпи в залата, понесъл потрошеното тяло на Ариани в ръцете си. Дойката веднага разбра, че принцесата е мъртва. Кръв се стичаше от ушите и устата на господарката. Отворените й очи бяха неподвижни като камъни.

Тарин и кралят го следваха. Ериус се опитваше да докосне лицето на сестра си, но херцогът не му позволяваше. Риус успя да стигне до камината, преди краката му да се подкосят. Отпускайки се на земята, той я прегърна към себе си и зарови лице в косата й.

Вероятно я прегръщаше за пръв път от раждането на Тобин, помисли си Нари.

Ериус тежко приседна на една от пейките край камината. Погледна към дойката и към останалите от антуража, които го бяха последвали. Лицето му беше посивяло, ръцете трепереха.

— Излезте — нареди той, без да посочва някого конкретно. Не беше и нужно. Всички без Тарин го сториха — той леко се отдръпна, наблюдавайки двамата безизразно.

Нари се намираше на средата на стълбището, когато внезапно се сети, че тази сутрин Тобин бе имал урок с майка си.

Премина оставащите стъпала по две наведнъж и полетя по коридора. Сърцето й болезнено се сви, когато зърна изпотрошените лампи. И спалнята, и стаята за игри на Тобин бяха празни. По пода бяха пръснати пергаменти, един от столовете лежеше повален.

Страхът обгърна сърцето й като пестник.

— О, Илиор, нека детето е добре!

Излизайки обратно в коридора, тя видя, че вратата към третия етаж е отворена.

— Небеса, не! — прошепна тя, ускорявайки ход.