Куклата близнак

Из горния етаж се търкаляха скъсани гоблени. Те се заплитаха в краката на Нари, докато тя тичаше към стълбището на кулата и нагоре. Не беше добре приета тук, докато Ариани беше жива, дори и сега се чувстваше като нашественица.

Помещението на върха на кулата бе покрито с изпотрошени мебели и разкъсани кукли. Всички четири прозореца бяха отворени, ала стаята беше мрачна и вонеше. Тя познаваше тази миризма.

— Тобин, тук ли си, дете?

Гласът й сякаш не можа да изпълни малкото пространство, но пък чуваше звука на накъсано дишане. Откри, че той идва откъм ъгъла, най-далече от фаталния прозорец. Полускрит под един паднал гоблен, Тобин се бе свил до стената, сключил ръце около коленете си, вперил поглед в нищото.

— Милото ми! — задави се Нари, падайки на колене край него.

Лицето и туниката на момчето бяха покрити с кръв, което за миг я накара да си помисли, че Ариани се е опитала да му пререже гърлото, че той ще умре в ръцете й, че цялата болка, лъжи и чакане са били напразни.

Тя се опита да го повдигне, но Тобин се отдръпна и се сви още повече, все още с празен поглед.

— Тобин, миличък, аз съм. Ела, да те заведем в стаята ти.

Детето не помръдна и с нищо не показа, че е забелязало присъствието й. Нари се доближи до него и го поглади по косата.

— Моля те, чедо. Тук е лошо и студено място. Ела в кухнята за една хубава купа бульон. Тобин? Погледни ме, дете. Добре ли си?

Откъм стълбището долетяха тежки стъпки. Вътре нахлу херцогът, следван от Тарин.

— Виждала… О, слава на светлината! — Риус разбута потрошените мебели, за да коленичи до нея. — Зле ли е ранен?

— Не, само много уплашен, милорд — прошепна Нари, продължавайки да гали Тобин по косата. — Трябва да е видял…

Херцогът се приведе и внимателно хвана брадичката на сина си, опитвайки се да повдигне главата му. Тобин се дръпна.

— Какво стана? Тя защо те доведе тук? — меко попита Риус.

Момчето не отговори.

— Огледайте се, милорд! — Нари отмести черната коса на Тобин, за да огледа синината върху лицето му. Кръвта по лицето и дрехите му идваше от рана с формата на полумесец върху брадичката му. Не беше голяма, но беше дълбока. — Трябва да е видяла краля с вас. За пръв път откакто… Знаете в какво състояние беше тя.

Нари се вгледа по-внимателно в пребледнялото лице на Тобин. Нямаше сълзи, но очите бяха разтворени широко и вперени, сякаш все още виждаха разигралото се тук.

Момчето не се възпротиви, когато баща му го вдигна на ръце и го отнесе в спалнята му. Но и не се отпусна, оставайки свито. Не можеше да става въпрос за свалянето на разрушените му дрехи, затова Нари му свали обувките, изми лицето и го зави с допълнителен юрган. Херцогът коленичи край леглото и взе една от ръцете на Тобин между дланите си, говорейки му тихо, като наблюдаваше безкръвното лице върху възглавницата за някаква реакция.

Нари се обърна и видя Тарин застанал на прага. Мъжът също беше пребледнял. Тя отиде до него и го хвана за ръката.

— Той ще се оправи, Тарин. Просто е много изплашен.

— Хвърлила се е от прозореца на кулата — прошепна Тарин, все така вторачен в Риус и момчето. — Взела е Тобин със себе си… Погледни го, Нари. Мислиш ли, че се е опитала…

— Никоя майка не би сторила подобно нещо!

Ала в сърцето си не беше толкова сигурна.

Двамата останаха още известно време на прага, застинали като жива картина от пантомима. Най-сетне Риус се изправи на крака и разсеяно прокара ръка по окървавената си туника.

— Трябва да ида при краля. Той възнамерява да я отнесе в кралската гробница в Еро.

Нари гневно стисна престилката си в юмруци.

— Няма ли да е по-добре да изчакаме… заради детето…?

Погледът, който херцогът й хвърли, бе тъй горчив, че думите й замряха върху езика.

— Кралят заповяда.

Бършейки отново ръка, той излезе. Хвърляйки последен поглед към спящото дете, Тарин го последва.

Нари придърпа стол до леглото и потупа рамото на Тобин през завивките.

— Милото ми — въздъхна тя. — Дори няма да ти позволят да я оплачеш.

Тя погали спящото дете по челото и си представи как го отвежда някъде далеч от този дом на мизерия. Как го отглежда като свое дете в някоя проста колиба, далеч от крале, призраци и побъркани жени.

Тобин чу вой и се сви, защото гласът стана по-гръмък. Постепенно ридаещият глас преля в звука на силния източен вятър, блъскащ се срещу стените на замъка. Момчето усещаше тежестта на завивките, но въпреки това пак му беше студено.

Отваряйки очи, Тобин премигна към малката нощна лампа, мъждукаща край леглото му. Нари беше заспала в един стол край нея.

Беше го сложила да си легне с дрехите. Бавно раздвижвайки схванатото си тяло, той се обърна с лице към стената и извади куклата изпод туниката си.

Не знаеше защо беше у него. Нещо лошо се беше случило, нещо толкова лошо, че той не искаше да мисли за него.

Майка ми е…

Стисна очи и силно притисна куклата към себе си.

Ако куклата е у мен, значи майка ми е…