Куклата близнак

Белегът от захапване върху бузата на Тобин скоро зарасна и изчезна, но страхът от преживяното остана. Всяка нощ, лежащ край Нари, Тобин не можеше да се отърве от образа на коварна черна форма, дебнеща в сенките, протегнала ноктести пръсти да щипе и дере, с остри зъби, оголващи се, за да потънат в плът отново. Момчето винаги придърпваше завивките си до очите и се научи да не пие нищо преди лягане, за да не му се налага да използва нощното гърне.

Крехкият мир с майка му се задържа. Няколко седмици по-късно Тобин влезе в стаята с играчките си, откривайки принцесата да го чака край новопоставена маса.

— За уроците ни — обясни тя, правейки му знак да се настани срещу нея.

Сърцето на Тобин се сви, когато зърна пергаментите и принадлежностите за писане.

— Татко се опита да ме научи — каза той, — но аз не можах да разбера.

Споменаването на баща му породи малка гънчица от смръщване, но тя бързо се заглади. Ариани потопи едно от перата в мастилницата и му го подаде.

— Какво ще кажеш да опитаме отново? Може пък аз да се окажа по-добра учителка.

Все още изпълнен със съмнение, Тобин го взе и се опита да напише името си — единствената дума, която знаеше. Няколко мига тя го наблюдава как се мъчи, сетне внимателно взе перото от ръката му.

Тобин застина, чудейки се дали няма да последва някакъв изблик. Но майка му се изправи и отиде до перваза, където бяха подредени дървени и восъчни фигурки. Вземайки една лисица, принцесата го погледна:

— Ти си ги направил, нали?

Тобин кимна.

Ариани огледа и останалите фигурки: ястреб, мечка, орел, галопиращ кон и опит да оформи Талин, държащ тренировъчен меч.

— Това не са най-добрите — срамежливо каза той. — Тях ги подарявам.

— На кого?

Момчето сви рамене:

— На всекиго.

Слугите и войниците винаги хвалеха умението му и дори молеха да им направи определени животни. Маниес беше поискал видра, а Ларис бе пожелал мечка. Кони харесваше птиците. В замяна на орел бе подарил на Тобин един от острите си ножове и му намираше парчета меко дърво, което се оформяше лесно.

Колкото и да му беше приятно да ги радва, най-добрите си фигурки запазваше за баща си и Тарин. Никога не му беше минавало през ума да подари и на майка си. Зачуди се дали не се чувстваше обидена.

— Искаш ли я? — попита той, сочейки към лисицата, която Ариани все още държеше.

Тя леко се поклони, усмихвайки се.

— Благодаря ви, милорд.

Принцесата се върна на стола си, постави фигурката върху масата и отново му подаде перото.

— Можеш ли да я нарисуваш?

Моделирането му се удаваше тъй лесно, че не му беше минавало през ума да рисува. Тобин погледна към празния пергамент, прокарвайки края на перото по брадичката си. Лесно беше да придаде нужната форма на парче мек восък, но съвсем различно нещо беше да я пресъздаде по такъв начин. Представи си лисицата, която бе видял една сутрин в поляната, и се опита да очертае линия, която да улови формата на муцуната и напрегнатостта на ушите й, докато тя бе мишкувала. В ума си я виждаше ясно, ала не можеше да подчини перото, за да я пренесе върху хартията. Драсканицата, която нарисува, въобще не приличаше на лисица. Тобин захвърли перото и се загледа в изцапаните си с мастило пръсти, отново надвит.

— Няма значение, миличък — каза майка му. — Фигурките ти са много по-добри от рисунки. Просто бях любопитна. Да видим сега дали няма да мога да ти помогна с буквите.

Тя взе листа, обърна го, написа нещо, поръси го с пясък и му подаде пергамента. В горната част три пъти бе написана буквата А — голяма. Отново натопи перото, подаде му го, сетне стана, за да застане зад гърба му. Поставяйки ръката си над неговата, Ариани започна да му показва движенията, нужни за очертаването на буквата. След като го повториха няколко пъти във въздуха над буквите, които беше написала тя, Тобин опита сам и откри, че драскулките му бяха започнали да приличат на буквата, която опитваше.

— Виж, мамо, успях! — възкликна той.

— Точно както си мислех — промърмори тя, изчертавайки му още букви, които да упражнява. — Аз бях същата на твоите години.

Тобин я гледаше, опитвайки се да си я представи като малко момиченце с плитки, което не може да пише.

— Също правех фигурки, но не толкова хубави, колкото твоите — продължи тя, все още пишейки. — Тогава дойката ми ме научи да правя кукли. Виждал си куклите ми.

Момчето се почувства неловко при споменаването им, но не искаше да нагруби майка си, като не отговори:

— Много са красиви.

Погледът му се пренесе върху куклата, която тя бе оставила върху шкафа край тях. Ариани повдигна очи и улови този поглед. Тобин не успя да отклони взор навреме. Бе разбрала какво гледа той, може би дори знаеше какво си мисли.

Лицето й се смекчи в привързана усмивка, тя взе грозната кукла в скута си и приглади обезформилите се крайници.

— Тази е най-красивата, която съм правила.

— Но… Защо няма лице?

— Глупаво дете, естествено, че той си има лице! — Тя се засмя, прокарвайки пръсти по празния овал плат. — Най-красивото личице, което съм виждала!