Куклата близнак

— Защо Пленимар непрекъснато ни напада? — попита Тобин, ядосан на тези чужденци, заради които баща му непрекъснато трябваше да напуска. До празника на Сакор оставаха само няколко седмици, несъмнено баща му щеше да напусне преди това.

Риус го погледна.

— Помниш картата, която ти показах — как Трите земи обгръщат Вътрешното море, нали?

— Да.

— Е, някога всичко това е било една земя, управлявана от кралежреци, наречени йерофанти. Столица бил градът Беншал, в Пленимар. Преди много време последният йерофант разделил земята на три, но на пленимарци това не се понравило. Оттогава те неспирно се опитват да си върнат цялата територия.

— Кога ще мога да дойда на война с теб? — попита Тобин. — Тарин казва, че се справям много добре.

— Чух подобни неща. — Баща му го прегърна, усмихвайки се по начина, който значеше не. — Ето какво. В момента, в който втората ми ризница ти стане по мярка, ще можеш да дойдеш с мен. Ела да видим дали ще ти стане.

Тежката одежда от брънки бе окачена в спалнята на баща му. Беше прекалено голяма, естествено, и се влачеше след Тобин като металически шлейф. Койфът скри очите му. Смеейки се, херцогът му постави шлема — сякаш някоя от огромните тенджери на готвачката се намираше върху главата му. Краят на носния предпазител увисна под брадичката му. Но въпреки това сърцето му започна да бие бързо, защото си представи високия, силен мъж, който някога щеше да бъде и комуто ризницата щеше да е по мярка.

— Виждам, че съвсем скоро ще я облечеш — засмя се баща му. Сетне повлече поставката към стаята на Тобин и през остатъка от следобеда му показваше как да се грижи ризницата да е винаги смазана и готова.

Тобин все още таеше надеждата, че баща му и другите ще останат до фестивала на Сакор, ала васалите на херцога, лорд Нианис и лорд Солари, пристигнаха с хората си няколко дни по-късно. Известно време поляната бе изпълнена с войници и техните палатки, но след няма и седмица всички бяха поели към Атион, оставяйки Тобин и слугите да празнуват сами.

Нари успя да измъкне Тобин от мрачното му настроение — макар и не веднага — и го впрегна да помага в подготовката по украсата на къщата. Гирлянди от елови клонки бяха окачени над всеки праг. Дървени щитове, боядисани в златно и черно, бяха окачени по колоните на залата. Младият принц запълни полицата за дарове на домашното светилище с цял табун восъчни коне за Сакор. Но на следващото утро ги откри пръснати по покрития с тръстика под, заменени от същата бройка зацапани корени.

Това бе един от любимите номера на демона — и по съвместителство, от най-омразните на Тобин, защото баща му винаги много се разстройваше: херцогът неизменно пребледняваше при вида на тези корени. Тогава трябваше да изгарят ароматни треви и да изричат молитви, за да прочистят светилището. Ако Тобин първи намереше корените, той ги изхвърляше и изчистваше полицата с ръкав, за да не види баща му и да не се натъжава.

В Нощта на скръбта готвачката изгаси всички огнени съдини без един, за да символизира смъртта на Стария Сакор, след което всички излязоха да играят на криеница под лунната светлина в празния двор пред казармата.

Скритият зад една купа сено Тобин случайно бе погледнал към кулата, където видя слабото сияние на забранена светлина. От дни не беше виждал майка си, което го устройваше. Сега по гърба му пролазиха тръпки, когато си представи как тя е застанала там и го гледа.

Внезапно нещо тежко го повали на земята. Изгаряща болка разцъфна точно под дясното му око. Невидимият нападател изчезна също така бързо, както се беше и появил. Тобин изникна иззад купата, ридаейки от ужас и страх.

— Какво има, миличък? — викна дотичалата Нари, като го прегърна.

Прекалено втрещен, за да отговори, той притисна пламтящата си буза към рамото й, докато тя го отнасяше вътре.

— Някой да запали светлина! — нареди тя.

— Не и в Нощта на скръбта — каза камериерката Сарила.

— Тогава донеси мангала и раздухай въглените. Детето е наранено!

Тобин се бе притиснал към нея, затворил очи. Болката вече губеше остротата си, ала шокът от преживяното още го караше да трепери. Чу как Сарила се връща с мангала.

— Ето, миличкото ми, дай на Нари да види.

Момчето повдигна глава и й позволи да обърне бузата му към слабото сияние. Минир и останалите слуги стояха в кръг около тях. Изглеждаха много притеснени.

— В името на светлината, ухапан е! — възкликна икономът. — Върви донеси леген и чиста кърпа, момиче — обърна се той към Сарила.

Тобин повдигна ръка до лицето си и напипа лепкава мокрота.

Нари взе кърпата, която Сарила донесе, за да обърше пръстите и бузата му. Върху плата останаха кървави петна.

— Някое от кучетата ли беше, Тобин? Може би някое се е било свило да спи в сеното — каза нервно Минир. Кучетата наистина не обичаха особено Тобин — ръмжаха и бавно се отдръпваха от него. Понастоящем в замъка бяха останали само няколко, които Нари не пускаше вътре.

— Това не са следи от кучешко ухапване — прошепна Сарила. — Не виждате ли…