Куклата близнак

— Видя ли? — Отдръпвайки се, Аркониел взе ръцете й и й разказа за мрачното видение, което бе получил на плажа. — Трябва да ида при детето. Трябва да видя Тобин.

— Много добре. Прости ми, че не ти казах. Моето видение… Тя обърна длани нагоре. — Толкова е ясно и същевременно тъй мъгляво. Докато детето е живо, имам други неща, които трябва да върша. Явно съм забравила колко време е минало след смъртта на Ариани, колко по-бързо то минава за теб. Но трябва да ми повярваш не съм забравила детето. Именно за доброто на Тобин се държахме настрана толкова години. Особено сега е изключително важно да не привличаме вниманието на Ериус към онзи замък — предвид недоверието му към магьосниците, които не му служат.

Тя замлъкна, споходена от нова мисъл. Два пъти бе зървала ръката на Светлоносителя, положена върху Аркониел. Макар той да беше се появявал в нейните видения, тя не бе присъствала в неговите. Това прояснение донесе със себе си тъга и малко страх.

— Явно трябва да отидеш — каза му тя.

Младежът целуна ръцете й.

— Благодаря ти, Айя. Няма да се бавя, обещавам ти. Искам само да се убедя, че детето е в безопасност, но и да разбера какво се опитва да ми каже Илиор. Ако успея да намеря кораб утре, ще се върна след седмица. Къде искаш да се срещнем?

— Няма нужда от подобно бързане. Ще отида в Илани, както бяхме планирали. Свържи се с мен там, когато видиш детето… — Тъгата отново се появи. — Сетне ще видим.

Глава шестнадесета

На следващия ден Аркониел пое. Поглеждайки през рамо, стоящата край елата Айя приличаше на съвсем дребна и обикновена жена. Тя му помаха и младежът стори същото, а сетне обърна лице към селото, опитвайки се да не обръща внимание на внезапната буца в гърлото си. След всички тези години му се струваше непознато усещане да броди сам.

Магьосническите предмети, които носеше, бяха скътани в постелята, която беше преметнал на рамото си. Надяваше се, че в негово лице другите щяха да виждат единствено пътник с кални ботуши и прашна шапка със скъсана периферия. Въпреки това планираше да последва съвета на Айя и да избягва жреци и други магьосници, както и да бъде особено нащрек за хора, носещи ястребовата емблема на Гоначите.

Намери рибар, който бе склонен да го отведе до Илани. Там младежът се качи на борда на кораб, пътуващ за Волчи. Напускайки кораба след два дни, той си купи дорест жребец и се отпрати към Алистън, готов да изпълни отреденото му от Светлоносителя.

От писмата на Риус и Нари знаеше, че херцогът е преместил семейството си от Еро още следващата пролет след раждането на Тобин. Дори и тогава из града вече бе започнало да се говори за „демона“. Духът, говореше се, хвърлял неща по гостите, удрял ги и откъсвал бижута и шапки. Красивата Ариани с изцапаната си рокля и странната кукла, бродеща из коридорите да дири детето си — това също помнеше.

Кралят очевидно не се бе противопоставил. „Демонът“ обаче не беше ги оставил на мира и по някакъв начин беше ги последвал в крепостта.

При опита да си го представи Аркониел го побиха тръпки. Неспокойните духове бяха страховити, срамни неща, които обикновено биваха оставяни на жреците и дризианите. От подобни хора двамата с Айя бяха научили всичко, което можаха, знаейки, че рано или късно ще им се наложи да се изправят срещу призрака, за чието създаване бяха допринесли. Но младежът не очакваше, че ще му се наложи да го стори сам.

На третия ден на шемин Аркониел достигна Алистън. Приятно, процъфтяващо пазарно градче, разположено в полите на Скаланската планинска система. Няколко мили по на запад редица зъбести върхове се протягаха към безоблачното следобедно небе. Тук беше по-хладно от крайбрежието, а полетата не познаваха засуха.

На пазара се обърна за упътване към една жена, продаваща сирене.

— Херцог Риус? Ще го намериш в старата крепост край прохода — каза му тя. — От почти месец се е върнал, макар да чух, че нямало да остане дълго. Утре ще бъде в светилището, за да изслуша молби, ако това ти трябва.

— Не, търся дома му.

— Дръж главния път през горите. Обаче ако продаваш нещо, спести си пътя. Стражите няма да те пуснат, освен ако не те познават. С непознати не търгуват.

— Той ме познава — каза й Аркониел. Купи малко от сиренето й и се отдалечи с усмивка, доволен, че са го взели за скитник.

Пътят му го понесе сред златисти ечемични нивя и поляни, пълни с остригани овце и тлъсти прасета, сетне премина в мрачен лес. Пътят, по който тя го бе пратила, изглеждаше далеч по-малко употребяван от онзи към града. Между коловозите бяха прораснали треви. В калта имаше повече еленски и свински стъпки, отколкото следи от подкови. Сенките се удължаваха бързо и той накара жребеца си да препусне, укорявайки се, че не е попитал на какво разстояние е замъкът.

Най-сетне остави гората зад себе си и се озова край река, от която започваше стръмна поляна. На върха на възвишението видя голяма сива крепост, над която високо се издигаше самотна кула.

Хвърлила се е от кулата…