Куклата близнак

Повечето хора посрещаха подобно обещание с възторжени възклицания или поне усмивка, но Тобин се отдръпна, без да помръдне и мускул.

Прав бях, помисли си Аркониел, загледан в тъмните му очи. Нещо определено не е наред.

Понечи да се изправи, само за да открие, че главата и краката му са на друго мнение.

— Отварата на готвачката още действа — каза Нари, притискайки го обратно на пейката.

— Милорд, той трябва да легне някъде, но стаите за гости до една не са годни.

— Нужен ми е само един сламеник край огъня — завалено каза Аркониел. Въпреки загрялото стомаха му бренди и като цяло топлия ден, чувстваше студ.

— Бихме могли да поставим легло във втората стая на Тобин — предложи Минир, загърбвайки далеч по-простото предложение на магьосника. — Така няма да му се налага да се качва толкова високо.

— Много добре — отвърна херцогът. — Накарай неколцина от момчетата да се заемат.

Аркониел се отпусна на масата, мечтаейки си да го оставят да се свие край камината на топло. Жените отидоха да донесат завивки. Тобин излезе с Тарин и иконома, оставяйки магьосника насаме с херцога.

За момент и двамата мълчаха.

— Демонът подплаши коня ми — каза му Аркониел. — Съвсем ясно го видях на пътя в дъното на поляната.

Херцогът сви рамене.

— Сега е тук с нас. Виждам, че си настръхнал. Ти също го усещаш.

Магьосникът потръпна.

— Да, усещам го, но тогава и го видях, съвсем ясно, както виждам вас. Тобин изглежда също като него.

Риус поклати глава.

— Никой не го е виждал, освен може би…

— Тобин?

— Кварта, не! — Херцогът направи знак за предпазване от лош късмет. — Поне това му е спестено. Но мисля, че Ариани го виждаше. Тя си направи кукла, за да замени мъртвото дете. Понякога си говореше с нея. А на моменти имах чувството, че тя говори не на куклата. Илиор ми е свидетел, тя не обръщаше почти никакво внимание на живото си дете — освен в края на живота си.

Аркониел отново почувства буцата в гърлото си.

— Милорд, думите не са в състояние да изразят колко…

Риус стовари ръка върху масата, приведе се напред и изръмжа:

— Да не си посмял да ридаеш за нея! Нямаш право, точно като мен!

Домакинът скочи на крака и излезе, оставяйки сепнатия магьосник в обитаваната от демони кухня.

Хладното присъствие се притисна около него и Аркониел бе сигурен, че усеща студени детски ръце на тила си. Мислейки за мъртвата земеровка, той прошепна:

— В името на Квартата — Творител, Пътник, Пламък и Светлоносител — заповядвам ти, изчезни, дух! Нека Билайри те отведе до Портата.

Студът стана по-свиреп, светлата стая притъмня, сякаш буреносен облак бе закрил слънцето. Голям глинен съд изхвърча от един рафт и се разтроши в стената, пропускайки на косъм рамото му. Последва го кошница с лук, сетне дървена купа с тесто и поднос. Аркониел побърза да се скрие под масата, забравил за момента счупената си кост.

Ръженът от огнището застърга към него. Магьосникът опита да се стрелне към вратата, но неволно се подпря на ранената си китка и рухна със сподавен вик, стиснал очи в агония.

— Не! — каза звънлив момчешки глас.

Ръженът издрънча на пода.

Аркониел чу шепот и стъпки. Отвори очи и видя коленичилия до себе си Тобин. Стаята отново беше топла.

— Той не те харесва — каза Тобин.

— И аз мисля така — задъхано промълви Аркониел, за момента доволен със сегашното си положение. — Отиде ли си?

Момчето кимна.

— Ти ли го отпрати?

Тобин го погледна стреснато, но не каза нищо. Няколко месеца оставаха до десетия му рожден ден, но гледайки в лицето му сега, Аркониел не можеше да посочи възраст. Момчето изглеждаше едновременно прекалено старо и прекалено младо.

— Той те слуша, нали? — попита той. — Чух те да говориш с него.

— Не казвай на татко, моля те!

— Защо?

Сега Тобин изглеждаше като всяко друго ужасено момче.

— Това ще го натъжи. Моля те, не му казвай какво си видял!

Аркониел се поколеба, припомняйки си яростното избухване на херцога. Изпълзявайки изпод масата, той приседна на пода редом с Тобин и отпусна ръка на коляното му.

— Предполагам това… — Той обхвана с поглед строшеното и разсипаното. — Не ще учуди никого?

Тобин поклати глава.

— Добре тогава, принце, ще запазя тайната ти. Но много бих желал да зная защо демонът ти се подчинява.

Момчето не каза нищо.

— Ти ли му каза да ме замеря с чинии?

— Не! Никога не бих сторил подобно нещо, кълна се в честта си.

Магьосникът се взря в напрегнатото, искрено личице и разбра, че Тобин казва истината. Ала същевременно тези очи криеха някаква тайна. Още един дом със затворени врати, помисли си. Поне тук имаше шанс да намери ключовете.

Долетяха гласове.

— Върви тогава — прошепна Аркониел.

Момчето безшумно се измъкна през вратата към двора.