Куклата близнак

— И си играе тук. — Тя посочи към модела на града, усмихвайки се топло. — Херцогът му го направи преди години. Часове наред прекарваха над него. Това е модел на Еро. Но не му е позволено да излиза навън да лудее и да лови риба, както правехме ние. Както всяко дете трябва да прави! Благородните момчета на неговата възраст служат като пажове в кралския двор. Той, разбира се, не може да прави това. Но Риус дори не позволява някое дете от селото да дойде. Толкова е решен да не бъде разкрита тайната.

— В това отношение е прав. И все пак… — Аркониел се замисли за момент. — Ами останалите от домакинството? Друг знае ли?

— Не. Понякога дори аз забравям. Той е нашият мъничък принц. Не мога да си помисля какво ще бъде, когато настъпи промяната. Представи си някой да ти каже: „О, впрочем, миличък, ти не си…“

Тя замлъкна, защото в този момент Тарин се върна с чашата. Той им пожела лека нощ и отново излезе. Нари остана. Привеждайки се ниско над ухото на магьосника, тя прошепна:

— Жалко, че Айя не позволява на Риус да му каже. Изключително верен приятел на семейството. Тайни… Тук всички сме затънали в тайни.

Втората доза отвара имаше обещания ефект. Аркониел спа като камък. Сънува как играе на вълк и овце с братята си в градината на баща си. В един момент забеляза, че Тобин също ги гледа, но не можеше да намери думите, с които да го покани да се присъедини към тях. В следващия момент се озова в кухнята на майка си. Демонът също беше там.

Познавам вкуса на сълзите ти, каза му той.

Събуди се късно сутринта с пълен мехур и лош вкус в устата. Цялата му лява ръка пулсираше. Притиснал я към гърдите си, откри гърне под леглото. Тъкмо бе приключил с употребата му, когато вратата се отвори и Тобин надникна.

— Добро утро, принце — каза Аркониел, избутвайки гърнето обратно под леглото. — Ще бъдеш ли така любезен да кажеш на готвачката, че се нуждая от още отвара?

Тобин изчезна тъй внезапно, че магьосникът се зачуди дали изобщо е разбрал.

Или дали наистина съм разговарял с Тобин.

Но принцът скоро се върна с чаша и малко хлебче върху салфетка. Вчерашната му срамежливост беше изчезнала, но продължаваше да е все така сериозен и резервиран. Той даде храната на Аркониел и остана при него, наблюдавайки го с възрастните си очи.

Младият магьосник отхапа от топлия хляб. Готвачката беше пъхнала вътре резен зряло сирене.

— Великолепно! — възкликна Аркониел, прокарвайки хапката с отварата. Забеляза, че този път е по-слаба.

— Помогнах при печенето — рече Тобин.

— Така ли? Значи си отличен пекар.

Дори намек от усмивка не последва. Аркониел започна да се чувства като посредствен актьор пред изключително взискателна публика. Опита отново:

— Нари ми каза, че стреляш много добре.

— Миналата седмица донесох пет фазана.

— Аз самият също стрелях сносно.

Тобин повдигна вежда, точно както Айя правеше, когато не одобряваше нещо казано или сторено от него.

— Вече не го ли правиш?

— Трябваше да се занимавам с други неща и не намирах време.

— На магьосниците не им ли трябва да стрелят?

Аркониел се усмихна:

— Имаме си други начини да се сдобиваме с храна.

— Не просите, нали? Татко казва, че е срамота за някой способен на работа мъж да проси.

— Моят баща ми казваше същото. Не, наставницата ми и аз пътуваме и заработваме хляба си. Понякога се отбиваме да гостуваме, точно както аз направих сега.

— Как ще си заработваш хляба тук?

Младежът потисна желанието си да се засмее. Нямаше да се изненада, ако момчето седнеше да проверява дали не е скътал сребърни прибори под матрака.

— Магьосниците си изкарват прехраната с магия. Правим и поправяме неща. И забавляваме.

Той протегна дясната си ръка и се съсредоточи върху центъра на дланта си. Кълбо светлина с големината на ябълка изникна там и оформи малък дракон с прозрачни, прилепови криле.

— Виждал съм ги в Ауренен…

Повдигайки очи, той видя как Тобин бавно се отдръпва назад, опулен от страх.

Това далеч не беше реакцията, която Аркониел се надяваше да получи.

— Не се страхувай. Това е само илюзия.

— Не е истински? — попита Тобин от прага.

— Само картина, спомен от пътуването ми. Видях много такива дребосъчета в място, наречено Сарикали. Някои от тях могат да станат по-големи от този замък, но те са много редки и живеят из планините. Ала тези малките са навсякъде. Ауренфеите ги почитат като свещени. Имат легенда, която разказва за създаването на първите ауренфеи…

— От единадесет капки драконова кръв. Татко ми е разказвал тази история и за тях — прекъсна го Тобин тъй рязко, както би сторил и баща му. — Веднъж тук също дойдоха ауренфеи. Те ни свириха. Теб дракон ли те е учил?

— Не, наставницата ми се нарича Айя. Някой ден ще срещнеш и нея. — Аркониел остави илюзията бавно да се стопи във въздуха. — Би ли искал да видиш нещо друго?

Все още заел позиция за бързо бягство, Тобин погледна през рамо в коридора, сетне попита:

— Какво?

— Каквото и да е. Какво най-много би искал да видиш?

Момчето се замисли над думите му.

— Бих искал да видя града.

— Еро?