Куклата близнак

Тобин многократно бе идвал тук и неизменно бе отивал до един от ъглите на стаята. Там се издигаше сандък от кедрово дърво. Прахта по миценските му орнаменти също беше красноречива. Аркониел призова малка сфера светлина, за да огледа по-внимателно сандъка. Да, момчето беше идвало, за да отваря ковчежето. Вътре магьосникът откри само няколко табарда.

Може би това представляваше някаква игра? Но каква игра би могло да си измисли дете, което не знаеше как да си представя? Аркониел се огледа, представяйки си Тобин сам в мръсната, сенчеста стая. Дребните му отпечатъци се кръстосваха и застъпваха. Младият магьосник отново изпита състрадание, този път за живия близнак.

Също тъй интригуващи бяха следите, които отвеждаха към другия край на коридора. Вратата тук бе нова и за разлика от останалите — заключена.

Поставяйки ръката си над ключалката, той разгледа механизма. Нямаше да го затрудни да я отвори, ала неписаните закони на гостоприемството не позволяваха подобно дело. Пък и вече подозираше накъде отвежда вратата.

Хвърлила се е от прозореца на кулата…

Аркониел отпусна чело върху хладната повърхност на дървото. Ариани бе избягала тук, избягала към смъртта си, понесла детето си с нея. Или Тобин я беше последвал? Бе се случило прекалено отдавна и имаше твърде много други стъпки, за да се опита да разгадае случилото се по отпечатъците им.

Неясните подозрения на Нари още го измъчваха. Обладаването бе рядкост, а не вярваше, че Тобин би наранил майка си. Ала Аркониел вече три пъти беше почувствал гнева на демона. Той притежаваше и силата, и волята да убива. Но защо да убива майка си, също толкова жертва на обстоятелствата, колкото него и живия му близнак?

Той слезе долу, прекоси мрачната зала и излезе навън. От херцога нямаше и следа, но хората му бяха заети да товарят конете и да приготвят оръжия за пътуването до Еро.

— Как е ръката? — попита Тарин, приближавайки се към него.

— Мисля, че ще се оправи скоро. Благодаря ти.

— Капитан Тарин се грижи за всички ни — обади се млад русокос мъж, минаващ наблизо с наръч инструменти. — Значи ти си младият магьосник, който не могъл да овладее двегодишен скопен кон?

— Върши си работата, Сифъс, или той ще те превърне в нещо полезно — тросна се един по-възрастен мъж откъм един навес, пристроен до стената на градината. — Ела и ми помогни със сбруите, лениво пале!

— Не обръщай внимание на Сифъс — каза друг ухилен млад войник. — Става раздразнителен, когато прекалено дълго стои далеч от бардаците.

— Не мога да си представя някой от вас да се радва, че е толкова далеч от града. Мястото не изглежда много жизнерадостно.

— Цяла сутрин ли ти трябваше, за да проумееш това? — изкиска се Тарин.

— Мъжете добре ли се отнасят с момчето?

— Мислиш ли, че Риус би търпял някого, който не се? За него това дете е център на битието. Всъщност за всички ни. Вината не е на Тобин. — Капитанът махна с ръка към къщата. — За нищо.

Оправдателният начин, по който това бе изречено, не убягна на магьосника.

— Не, разбира се — съгласи се Аркониел. — Защо? Някой казва противното ли?

— Все ще се намерят плещещи езици. Демон, който преследва самата сестра на краля — представяш си какъв благодатен извор на клюки е това. Защо мислиш Риус заточи бедната си жена и сина си тук, далече от обществото? Принцеса да живее на такова място? И принц? Нищо чудно… Но стига съм говорил за това. В Алистън се носят достатъчно невежи слухове. Дори и в Еро.

— Може би Риус е прав. Тобин надали би бил щастлив в града с всички тези клюки. Вече е достатъчно голям, за да разбира.

— Да. И това би разбило сърцето на баща му. И моето също. Тобин е добро момче. Един ден ще бъде голям човек.

— Не се съмнявам.

Оставяйки Тарин да подготвя пътуването, Аркониел обиколи крепостните стени отвън.

Тук също откри следи от немара и разруха. Някога на това място се бяха издигали градини. На места се появяваха диви рози, а другаде божури се опитваха да отстояват позициите си срещу маргаритки, камбанки и синя метличина. Ариани бе имала цели лехи с божури в Еро, припомни си той. В началото на лятото домът биваше изпълнен с огромни вази.

Само кухненската градина между задната порта и реката все още показваше следи от грижи. Аркониел си отскубна стрък копър и задъвка, след което влезе обратно на територията на замъка.

Това го отведе в задния двор. А една отворена врата го отведе в кухнята. Готвачката, която изглежда биваше наричана единствено така, бе заета да приготвя вечерята със съдействието на Тобин, Нари и Сифъс.

— Не зная, миличък — казваше Нари с отегчен глас. — Защо питаш такива неща?

— Какви неща? — присъедини се към тях Аркониел. Докато сядаше на масата, видя с какво се бе заминавал Тобин и се усмихна. Пет овце от ряпа биваха преследвани от чифт мечки от цвекло и морковено подобие на дракона, който магьосникът му бе показал по-рано.

— Готвачката е била стрелкиня и се е сражавала срещу пленимарците заедно с татко, също като Тарин — каза момчето. — Но тя казва, че кралят вече не иска в армията му да има жени.

— Била си войник? — попита Аркониел.