Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

(Това беше доста типично за добрия доктор. Винаги зъзнеше. Освен това не обичаше слънчевата светлина и все се криеше в сенките, да не говорим пък, че никога не го бях виждал нито да яде, нито да пие. Разбира се, вдигаше чашата до устните си, както беше направил и в градината на Чартърхаус, но така и не отпиваше.) Агрипа посочи към някаква плитчина в реката, където се издигаше огромна тройна бесилка, натежала от гниещите трупове на неколцина речни пирати.

— Крепостта е пълна с изненади — промърмори той. — Преди месец помощникът на главния палач, Андрю Ъндършафт, по някакъв начин е бил напъхан в клетката в Смитфийлд и изгорен над пламтящия отдолу огън.

— Аз бях там! — възкликнах. — Не докато е горял де, след това. Видях овъгления му труп и помогнах да бъде изваден от клетката… Но какво общо има това с тези писма?

— Може би нищо — отвърна Бенджамин. — Ъндършафт е умрял в Смитфийлд, един Господ знае как. Предишния ден е бил видян да пие в някаква кръчма близо до Кок Лейн, а после е изчезнал. Как някой е успял да отвлече як мъж като него, да го натика в някаква си клетка и да го изгори, си остава загадка. Отначало градските власти решили, че става дума за отмъщение, извършено от приятелите или роднините на някой престъпник, когото Ъндършафт е екзекутирал. Преди десет дни обаче от Темза било извадено тялото на още един член на гилдията на палачите с прозвище Хелбейн. Според лекаря, който прегледал трупа, палачът още е бил жив, когато са го напъхали в чувала. По тялото му не били открити следи от насилие, но на краката му били окачени тежести. Загадката, Роджър, се състои в това, че вместо да бъдат намушкани с нож или пребити с тояга, двамата палачи са били умъртвени по начините, предвидени от закона за определен тип престъпници. Ъндършафт например е умрял като отровител, докато Хелбейн — като отцеубиец.

— Но и двамата са били невинни, така ли?

Бенджамин вдигна рамене.

— Доколкото знаем.

Аз се загледах в самотната бесилка.

— Хелбейн… — рекох. — Що за име е това?

— Градските палачи са особена порода хора — обясни Бенджамин. — Може би ще се изненадаш, Роджър, но въпреки цялата варварщина, която цари наоколо, малцина са онези, които биха желали да вършат тяхната работа. Всички в лондонския подземен свят ги ненавиждат и желаят смъртта им. Все едно, техните умения са необходими и работният им ден обикновено е доста натоварен.

(Милият ми господар, Бог да благослови, се изказа доста меко. Истината е, че по времето на Големия звяр дръвниците и бесилките никога не оставаха празни. Аз лично познавах един палач, майстор на секирата, който до такава степен се отврати от ужасните присъди, които трябваше да изпълнява, че накрая полудя и се опита да отсече собствената си глава. Клетникът умря окован във вериги в Бедлам.)

— Така или иначе — продължи Бенджамин, — градските палачи са под покровителството на самия крал…

— Подобните неща винаги се привличат — отбелязах аз.

— Имат си собствена гилдия, носят еднакви верижки около китката и се събират в една кръчма до Тауър, наречена „Бесилката“, както и в нефа на „Сейнт Питър ад Винкула“.

(Това място наистина е ужасно! Под „Сейнт Питър ад Винкула“, параклиса на Тауър, лежат обезглавените трупове на всички жертви на Хенри, издъхнали на дръвника или пък в някоя самотна тъмница.)

— И какво? — настоях аз. — Двама палачи са били убити. Както сам каза, хората с тяхната професия не са всенародни любимци…

— По някаква причина — отвърна Бенджамин — кардиналът смята, че убийствата на двамата палачи и писмата, адресирани до краля, са свързани — лодката се люшна към кея и той замълча за миг. — Нали разбираш, Роджър, в крайна сметка, никой не знае какво точно се е случило с Едуард и Ричард в Тауър. Може да са ги отровили, да са ги удушили или пък да са ги оставили да умрат от глад.

— Кардиналът — взе думата Агрипа — най-задълбочено е проучил съдбата на принцовете и дори е разговарял със сър Томас Мор, който пише труд, посветен на живота на крал Ричард Трети. Та според Мор гилдията на палачите знае какво е сполетяло двете момчета.

— Имаш предвид, че тайната се е предавала от поколение на поколение палачи, така ли? — попитах.

— Точно така — отвърна Бенджамин. — Джон Малоу, главният палач, тържествено се закле, че подобна тайна не съществува, но скъпият ми чичо не е напълно убеден. Той смята, че ако принцовете са били убити, а телата им — изхвърлени, някой от гилдията на палачите трябва да е бил замесен.

— Но това е само едно голо подозрение, нали така? — попитах.

Бенджамин въздъхна и сключи ръце.

— Ако злодеят, който изнудва краля, е измамник, единственият начин, по който устата му може да бъде запушена — поне така смята скъпият ми чичо — е истината за съдбата на принцовете да се разкрие и да се оповести пред града и кралството. Какво ли не би дал Хенри, само за да открие телата на Едуард и Ричард!

— И този измамник — добавих аз — убива палачите, за да не би някой от тях да е наследил тайната и да разкрие истината, така ли?

— Да — отвърна Бенджамин, надзъртайки през рамо към приближаващия се бряг.