Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Аз и спътниците ми си проправихме път през хората, струпали се на входа, и се изкачихме по широкото стълбище. Когато стигнахме най-горе, някакъв страж ни попита за имената ни, а после ни каза да изчакаме на една пейка, разположена в малка ниша. Накрая прекоси коридора и потропа по вратата в дъното му. В следващия миг издрънча звънец и стражът ни направи знак да се приближим. Когато влязохме, трима мъже тъкмо се настаняваха около дълга, излъскана до блясък маса, поставена в средата на помещението. Щом прекрачихме прага, домакините ни се изправиха. Мъжът начело на масата се представи като сър Едуард Кембъл — нервен тип със сива коса, сиви очи и сиво лице. Връхната му дреха — тъмносиня мантия, поръбена с боядисана в черно агнешка вълна — беше великолепна, но жакетът му отдолу изглеждаше мръсен; същото важеше и за яката на ризата му, подаваща се изпод мантията. Кембъл беше един от онези вечно неспокойни чиновници, чиито очи се бяха свили от взиране в разни ръкописи. Лицето му имаше нездрав тен, а ръцете му не заставаха на едно място. Човекът вдясно от Кембъл, който се казваше Франсис Веч и ни беше представен като негов помощник, беше млад мъж с ведро лице, ниско подрязана черна коса, раздалечени сини очи и приятна усмивка. Веч беше облечен в скромна тъмножълта мантия до под коляното, а на кръста му беше запасан портупей, но мечът и камата му лежаха на едно столче до вратата. Мъжът вляво от Кембъл се казваше Реджиналд Спърдж — страхлив като заек тип с конски ноздри, които непрестанно душеха въздуха, малки, неспокойни очички и език, който много ми заприлича на котешки — розов, заострен и неуморно облизващ сухите устни на притежателя си. Също като Веч и сър Едуард той беше гладко избръснат. (Кралят тепърва щеше да си пуска брада, а разбира се, всички гледаха какво прави той и бързаха да сторят същото.)

Спърдж се беше издокарал като някое конте и носеше втален жакет с бухнали на раменете ръкави, който беше пристегнал с тесен колан, украсен със скъпоценни камъни. Уплътнението, което закриваше отвора на панталоните му, изглеждаше внушително, но пък възтесните крачоли придаваха на краката му женствен вид. Веч и Спърдж промърмориха приветствията си, но Кембъл продължи да бърбори и заглуши всички останали.

— Не знаех, че ще идвате! — заяви той, размахвайки ръце като хваната в капан птица. — Доктор Агрипа, мастър Бенджамин — Кембъл ми хвърли един поглед, но почти веднага реши, че не съм важен, и отмести очи, — ако знаех, че ще идвате, щях да поръчам да ни приготвят нещо за хапване и пийване!

Най-накрая Бенджамин успя да го успокои, уверявайки го, че сме яли и пили до насита. Едва тогава Кембъл ни прикани да седнем на столовете, поставени от двете страни на масата. Самият той уморено се отпусна на мястото си, бършейки потта от лицето си с някаква мърлява кърпичка, и погледна към двамата си другари.

— Мастър Спърдж е нашият кралски надзорник — обясни той, навеждайки се напред. — Той и Веч са главните ми помощници.

Бенджамин, който седеше до мен, леко ме настъпи под масата — от кривенето на този превзет дребосък вече ме напушваше смях.

— Сър Едуард иска да каже — намеси се Франсис Веч, едва успявайки да прикрие собствената си усмивка, предизвикана от безумните жестове на управителя, — че аз, той и Реджиналд вероятно сме единствените трима души в Тауър, които биха могли да напишат писмо от името на Едуард Пети и да го изпратят до краля.

— Защо казваш това, за Бога? — попита Бенджамин.

Веч сключи пръсти.

— Мастър Даунби — отвърна той бавно, — чувал съм за теб и знам, че не си глупак. Ще се радвам, ако и ти не ни подценяваш. Всички в тази стая знаят за писмото, написано, запечатано и изпратено от Тауър до краля. Още повече че първото такова писмо пристигна тук — Веч се почеса по върха на заострения си нос. — Сър Едуард Кембъл разви свитъка пред мен. Наложи се да го свестявам с амонячна сол. После изпратих да повикат Реджиналд и организирах изпращането на писмото в Уиндзор — той наклони главата си на една страна. — Нали затова си дошъл, мастър Даунби? Заради писмото?

Бенджамин се усмихна.

— Май вече няма смисъл да се преструваме, а? — заяви Спърдж с писклив глас.

— Извинете!

Това бях аз, старият Шалот. Винаги тактичен, винаги предан слуга. Разбира се, Бенджамин ми позволяваше да се намесвам в разпитите, които водеше, но Кембъл не знаеше това. Управителят на крепостта ме погледна, а после подсмръкна, сякаш бях нещо, което е изпълзяло от носа му. Накрая заговори в ухото на Спърдж, питайки го кой съм, като умишлено не сниши глас, за да ме обиди.

Бенджамин потропа с пръстените си по масата.

— Мастър Шалот е мой довереник — рече той тихо, — добре познат на краля и на кардинала.

(Господарят ми, Бог да го благослови, никога не лъжеше. Просто в случая пропусна да допълни с какво съм познат на краля и на кардинала!)

Все едно, щом чу това, Кембъл тутакси промени поведението си.

— Задай въпроса си, мастър Шалот — рече той, облягайки се в стола си и взирайки се в тавана, сякаш тайно желаеше един от двама ни да е някъде далеч.