Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

— Спърдж и Сакър — двете бузи на един и същи задник — отвърнах и хвърлих поглед към ясното синьо небе. — Но как може да са се срещнали? — попитах. — И защо са се доверили един на друг? Да речем, че Сакър си има начини да влиза в Тауър тайно. Обществото тук обаче е затворено и хората със сигурност биха забелязали някой непознат. И най-важното — откъде, за Бога, двамата са се сдобили с онези печати?

Бенджамин замълча и притисна показалец към устните си.

— Роджър, спомняш ли си тайната стая, която откри в Уиндзор? Ами ако в Тауър съществува подобна? А сега нека си представим, че някой е намерил тази стая и в нея се е натъкнал на кесия или ковчеже, съдържащо печатите на отдавна мъртвия принц. Помисли — кой би могъл да е по-подходящ за тази работа от кралския надзорник, който е длъжен да познава всяко ъгълче на тази зловеща крепост?

В следващия момент господарят ми внезапно млъкна, тъй като Рагуза притича през двора с писъци, развявайки дрипите си като знамена. Вдървените, изпъстрени с вени ръце на старицата пореха въздуха като подрязаните криле на птица, а зад нея бързаше Малоу. Най-накрая налудничавият поглед на Рагуза улови моя и тя спря.

— Ти си онзи хубавец, който ме посети в лечебницата, нали? — кресна старицата. — Дойде да задаваш на старата Рагуза разни въпроси — тя пристъпи още по-близо до мен и аз забелязах, че на дневна светлина изглежда още по-зловещо. — Помогни ми! — в следващия момент Малоу я настигна и Рагуза се обърна към него.

— Махай се! — изпищя тя. — Остави старата Рагуза на мира!

Малоу спря, подпря ръце на хълбоците си и се опита да успокои дишането си.

— За Бога, жено! — дрезгаво рече той. — Ще ти платим добре — главният палач извърна поглед към нас. — Някой трябва да приготви тялото на клетия Уърмуд за погребението.

— Не ме карайте! Не мога! — изписка Рагуза и вдигна ръце. — Не ме слушат вече.

Аз сграбчих пръстите на старицата и усетих, че са студени и твърди като камъни в някоя мразовита зимна нощ.

— Ще ти платят добре — рекох.

Безумните очи на Рагуза се впериха в моите.

— Е, в крайна сметка, по-добре да съм аз — промърмори старицата, а после се обърна към Малоу. — Обаче искам две сребърни монети — заяви тя.

И така, кълнейки се, че ще й плати колкото поиска, Малоу ми благодари и я отведе. Аз ги проследих с поглед. В този момент ме връхлетя някакъв откъслечен спомен, но нямах време да му обърна внимание. Двамата с Бенджамин трябваше да се срещнем с Пелтър и аз се надявах, че прекрасната Миранда също ще е там.

И така, ние си опаковахме багажа и се запътихме към кея. На митницата наехме една малка лодка, която да ни откара до Съдърк. Реката беше доста натоварена, така че докато се доберем до „Наметалото“, мина половината сутрин. Въпреки това изгубеното време си струваше, тъй като в кръчмата освен Пелтър действително ни чакаше и прекрасната Миранда.

— Получих съобщението ви — изръмжа помощник-шерифът. — Съдебните ми пристави вече са навън и търсят доктор Куиксилвър.

Господарят ми му благодари.

— Освен това наех коне — продължи Пелтър.

Бенджамин отново изрази благодарността си, макар че също като мен не виждаше нищо освен Миранда, възседнала някакво кафяво конче, която изглеждаше по-красива от всякога. След това, докато слугите оседлаваха конете, настана обичайната суматоха. Когато най-после потеглихме, вече познатото чувство на ревност прободе сърцето ми, тъй като изведнъж се оказа, че аз яздя до помощник-шерифа, а на известно разстояние пред нас Бенджамин съпровожда Миранда. Няма да ви отегчавам с подробности за пътуването ни. Беше прекрасен слънчев ден. Зеленината наоколо растеше буйно, но въпреки това, докато препускахме по стария поклоннически път към Кентърбъри, всички усещахме, че есента вече е близо. Придвижвахме се бързо. В крайна сметка, не бяхме поклонници, запътили се към гробницата на Бекет, така че не спирахме по пътя, за да си разправяме истории, нито пък водехме товарни животни, които да ни бавят. Пелтър имаше огромно желание да помогне, докато Миранда, Бог да я благослови, беше изцяло погълната от разговора си с Бенджамин. Ами старият Шалот? Е, на мен ми беше достатъчно просто да бъда близо до нея. Ако зависеше от мен, в онзи ден щяхме да продължим да яздим до Кентърбъри, да се поклоним пред гроба на Бекет и да се полюбуваме на онзи великолепен диамант, наречен Френската регалия, който проблясва в мрака. (Разбира се, всичко това сега е само спомен. Големия звяр разруши гробницата и заграби златото и скъпоценния камък. Е, ако трябва да бъда честен, диамантът е у мен, но няма да ви кажа как се сдобих с него, защото това е съвсем друга история!)