Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Палачът кимна, обърсвайки уста с опакото на ръката си. Аз пък побързах да се върна в стаята си, където се обръснах, измих и смених изцапания си жакет. След това се присъединих към останалите в покоите на Кембъл.

— Как е могло да се случи това? — започна управителят на крепостта.

Малоу и останалите палачи, които страхливо се бяха скупчили в края на масата, си замърмориха под носовете.

— Е? — излая Веч. — Ще отговорите ли на въпроса на управителя?

— О, я не ни се прави на важен! — озъби му се Снейкрут. — Снощи всички бяхме в Тауър и Уърмуд беше съвсем жив. Вярно, беше пиян, но жив.

— Кой го видя последен? — попита Веч.

— Всички пихме пред кулата Бойър — отвърна Тоудфлакс, — а после се прибрахме по стаите си. За случилото се след това знаем точно толкова, колкото и ти. Защо? — той се облегна върху масата.

— Да не би да смяташ, че от някой от нас е убил Уърмуд? Сър Едуард, снощи ти беше в Тауър, тук бяха и Веч, и Спърдж — палачът се обърна към двама ни с Бенджамин и присви очи. — За гостите ни пък да не говорим.

Бенджамин отмести стола си назад, стана от мястото си и се приближи до прозореца.

— В Тауър се подвизава коварен убиец — заяви той тихо, говорейки през рамо — и неговото истинско име е Робърт Сакър.

Аз бързо обходих присъстващите с поглед — Малоу и палачите му изглеждаха объркани.

— Сакър? — възкликна Тоудфлакс. — Тук, в Тауър?

— Кой е този Сакър? — поиска да узнае Кембъл.

— Единственият оцелял член от една престъпна банда, която тормозела поклонниците, тръгнали на път за Кентърбъри — отвърна Бенджамин. — Малоу и помощниците му обесили останалите от семейството и сега Робърт Сакър им отмъщава — той се върна при масата. — Освен това, сър Едуард, мисля, че Робърт Сакър има пръст и в изнудваческите писма, изпращани до краля.

— Но в списъка с личния състав няма никакъв Сакър! — възрази Кембъл. — Аз лично отговарям за него!

Бенджамин вдигна рамене.

— Разбойникът вероятно се представя под чуждо име. Помощник-шерифът Пелтър ни го описа като висок мъж с червеникава коса и белег на брадичката.

— Не съм виждал такъв човек нито сред войниците, нито сред слугите — рече Веч.

— Нито пък сред майсторите, които работят по стената — обади се Спърдж.

Прехвърляйки между пръстите си някакво перо, Кембъл се облегна в стола си и с присвити очи се взря в Бенджамин.

— Но ти, мастър Даунби, смяташ, че злодеят е в Тауър, така ли?

— Да, така смятам — отвърна господарят ми. — В момента портите са отворени, така че едва ли му е било трудно да влезе.

— Но стражите никога не биха го пуснали без пропуск! — изтъкна управителят.

— Въпреки това смятам, че той е тук — повтори Бенджамин — и че миналата нощ е нападнал клетия Уърмуд. Мастър Малоу, снощи Уърмуд беше пиян, нали така?

Главният палач кимна.

— Нека за миг си представим — господарят ми седна на мястото си — как Уърмуд се клатушка из потъналия в мрак Тауър, докаран до същото състояние, в което е бил и горкият Хорхаунд. И така, убиецът му го е примамил в някое тъмно ъгълче, ударил го е по главата, а после е завлякъл тялото му до подземието и го е завързал на дибата. Човекът е бил в безсъзнание, пиян, а вероятно и със запушена уста. При това положение — нищо чудно, че никой не го е чул да пищи. Който и да е убил клетия палач, той вероятно добре се е забавлявал — Бенджамин потропа с пръсти по масата. — Трябва да е бил Сакър! — той погледна към полуотворения прозорец, през който нахлуваше слънчева светлина. — Сър Едуард, искам ти и хората ти да разследвате всички в Тауър. Разполагате с описанието на заподозрения. Освен това настоявам да сложиш стражи на всеки вход.

— Не можеш да се разпореждаш тук!

— Напротив, мога — отвърна Бенджамин. — Другият вариант е да препусна до Уиндзор и да се върна със самия крал!

И така, Кембъл побърза да се съгласи.

— Значи казваш, че този Сакър е червенокос и с белег на брадичката, така ли? — попита той.

— Точно така — потвърди господарят ми.

Както обикновено, аз седях на масата и наблюдавах присъстващите. Един Господ знае защо, но споменаването на белега на Сакър ме накара да си спомня за Грийн. Нали се сещате — онзи тип, за когото сър Томас Мор беше написал, че бил един от убийците на невръстните принцове. Агрипа пък ни беше казал, че Грийн имал някакъв ужасен червеникав белег на китката. И така, аз си припомних събитията от онзи ден в Ипсуич, когато бях устроил капан на Попълтън. Когато старият Куиксилвър беше протегнал ръце, за да поеме кесията, той старателно беше прикрил китките си. После пък се беше напил и ми се беше хвалил, че е служил в Тауър, докато двамата принцове са били затворени там. Тези разкрития толкова ме развълнуваха, че аз скочих на крака и радостно плеснах с ръце.

— Ах, негодникът му с негодник! Мръсникът неден! — възкликнах. — Проклетата курешка! Тази противна торба със свински изпражнения!

— Какво става тук, за Бога? — възкликна Кембъл, надигайки се от стола си. — Мастър Даунби, да не би слугата ти да си е загубил ума?

Бенджамин любопитно се взираше в мен.

— Какво има, Роджър? — попита ме той.